
Спас Спасов, 19 юли 2012г.
Почти полунощ е. На ъгъла на улиците „Александровска“ и „Сливница“ две момичета се заливат от смях – правят серенада на Тото. Той живее на последния етаж, в онази стая, която пулсира в червено.
В безброй кафенета по централната бургаска улица последните клиенти допиват чашите си. Момчетата говорят шумно за момиче, момичетата тихо – за момчета. В центъра на града нощта изглежда спокойна. Само привидно!
Изходите към София, Варна и на юг към Созопол са блокирани от полицейски коли. Страхът става видим с всеки километър, който скъсява разстоянието до летището в кв. Сарафово – патрулите зачестяват, трафикът потъва в отбивките.
Три часа по-рано на входа на летището паниката не можеше да бъде скрита. Полиция, журналисти, туристи. Първото впечатление се оказва и най-вярното – никой не знае какво точно става. Облаците от комари опъват още нервите, и без това обтегнати до скъсване!

„Направете нещо! Вече четири часа чакаме информация! Ще ни каже ли някой какво става, къде отиваме и изобщо отиваме ли някъде?“ – мъж и жена почти крещят в лицето на дребна жена в полицейска униформа. А тя неочаквано отговаря хладно на чудесен английски: „Моля да запазите спокойствие. Трансферните ви автобуси ще пристигнат много скоро. Това е всичко, което мога да ви кажа сега“.
Куфари, детски колички, бутилки с вода и много цигари… Две линейки бавно си пробиват път през тълпата към терминала на летището. Не бързат. Там всичко е приключило, след като пострадалите при атентата отдавна са откарани в две от големите бургаски болници.
За журналистите достъпът до сградата на летището в Сарафово е също почти невъзможна мисия. Онези от тях, които са пристигнали в първите минути след атентата, са блокирани на вътрешен паркинг. Останалите са също блокирани, но отвън.
„Не можете да влезете! Това е заповед!“. „Не можете да излезете, така е наредено“. В „ничията земя“ между двете изречения всички се чувстват като в безтегловност.

„Разберете, тя е с пейсмейкър! Трябва спешно да напуснем това място, моля ви!“ – майката на момиче в инвалидна количка е изпаднала в истерия. Тя е част от друга група британски туристи, останали на летището в Бургас. След няколко минути детето в количката изпада в шок, а паниката достига точката на кипене.
„Махнете скапаните си камери! Чувате ли ме! Махнете се веднага по дяволите!“, крещи към журналистите висок мъж с черна качулка. В проблясващата светлина на светкавиците големите татуировки на ръцете му изглеждат опасни. Няколко минути по-късно пристига медицински екип и напрежението изчезва, но за кратко.
Около 22.30 ч. от посоката, в която се намират останките на взривения автобус, в който загинаха 7 души, се задава група солидно охранявани мъже. С всяка следваща крачка силуетите им стават все по-различими – министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов, на външните – Николай Младенов, кметът на Бургас Димитър Николов и посланикът на Израел у нас Шаул Камиса-Раз. От краткия им брифинг никой не научава нищо ново. В края му обаче група от тридесетина израелски граждани освиркват министрите и посланика си.

„Колко часа ще прекараме още тук? Непрекъснато ни лъжат, че си тръгваме всеки момент и така четири часа“, са думите, които се долавят във врявата. „Искаме да си тръгнем веднага. Искаме да се върнем в Израел, не искаме да оставаме повече тук, не искаме, разбирате ли! Искаме обратно в Израел! В Из-ра-ел!“, крещят туристите.
Оказва се, че са оцелели по чудо, след като е трябвало да се качат във втори автобус, останал незасегнат от взрива. Пет от сънародниците им, с които заедно са слезли от самолета на летището в Бургас, вече са се прибрали у дома. Завинаги! След първоначалния шок обаче трагедията им, изглежда, е останала отвъд границата на полицейските заграждения. От другата й страна са емоциите на оживелите и нелепата досада на комарите.
Около час преди полунощ на летището остават само няколко групи туристи, които чакат да разберат посоката, в която ще отпътуват – към Варна или към хотелите си в Слънчев бряг.

Стюардесите от провалените полети след затварянето на летището са седнали по бордюрите край централния терминал. Говорят тихо, но оживено. Вероятно за това, което никога не са предполагали, че може да им се случи. И което оттук нататък ще ги дебне при всяко излитане.
Под светлината на една от уличните лампи две млади жени в униформа поправят грима си…