Куфарът, с който повече от двадесет години контрабандно беше финансирана революцията на свободната българска преса, най-сетне гръмна. Користта, двуличието и ерозиращата подозрителност в двойното му дъно отдавна бяха прехвърлили критичната маса. Но както и в други подобни случаи алармата на гражданската нетърпимост се оказа изключена от щепсела. Сигурно по тази причина тя реагира със закъснение едва след детонацията и на скандала между новите собственици на вестниците „24 часа „ и „Труд“.
Същият този скандал се оказа едва ли не предизвестен от изводите в годишния доклад на Държавния департамент на Съединените щати за състоянието на човешките права в България. Той бе публикуван в края на миналата седмица, а в частта му, касаеща свободата на словото, макар и по различен повод е написано следното: „… придобиването на група медии от кръгове, свързани с политически и бизнесинтереси, доведе до по-голямо монополизиране на частните медии и ограничи разнообразието на гледните точки по телевизията и в печата”.
Вече повече от двадесет години медийният плурализъм в България продължава да страда от последиците на тежкия сблъсък между либерализираната икономическа инициатива и свободата на словото. Родени в един и същи ден през 1989г. и двете се оказаха изоставени още на следващия. После стана ясно, че тази безпризорност е привидна и дори добре програмирана. Факт, който във въпросния доклад е отразен с констатацията, че „в много от случаите действителните собственици на медиите в България не могат да бъдат идентифицирани“.
Влиятелният таблоид
Още в началото на 90-те години новата българска преса бързо изостави тежката си функция да образова и направи рязък пазарен завой. Пътят, който я очакваше след него, бе изпълнен с клопките на провинциализма и коварството. Така на хиперлибералният вестникарски пазар беше създадено нещото, което може да бъде определено с оксиморона „влиятелен таблоид”. Като всеки хибрид то се размножи бързо, превърна се в официоз и като преодоля без усилия границите на електронните медии пое към новите територии на интернет. Начинът, по който нещата се развиха след това, е евфемистично споменат в докладът на Държавният департамен на САЩ като „придобиване на група медии от кръгове, свързани с политически и бизнесинтереси”. Фигурите зад паравана на тази дипломатическа иносказателност са много. Но две от тях – Цветан Василев, съсобственик и управител на Корпоративна банка и партньорът му Делян Пеевски, ковчежник и дясна ръка на лидера на ДПС Ахмед Доган, сега внезапно се върнаха в светлината на прожектора като „търговци наедро“. Имената им изплуваха около съмненията, че с подставени лица се опитват да установят контрол и над вестниците „24 часа“ и „Труд“. Както е известно, двамата вече притежават чрез компанията си „Нова българска медийна група“ вестниците „Монитор“, „Телеграф“, „Политика“, „Уикенд“, „Меридиан Мач“, „Засада“ (бившия „Експрес“) , и великотърновският „Борба“. През лятото на миналата година към този комплект бяха прибавени телевизиите „7 дни” и „ББТ”, 27 ефирни телевизионни честоти, а чрез тях и перспективата за управление на един от бъдещите мултиплекси при цифровизацията на телевизионното разпространение. В списъка влизат още издателско – полиграфичния комбинат „Родина” и близо 80% от мрежата за разпространение на печата в България.
Двеста години по-късно
„Ако трябваше да реша дали да имаме правителство без вестници или вестници без правителство, без колебание бих избрал второто”. Така през 1809г. си е представял свободният свят един от най-талантливите политици на Съединените щати и трети президент на страната Томас Джеферсън. Двеста години по-късно свободата на медиите в България е на път да извърви пълния кръг до изходната си позиция, попадайки в пълна зависимост от държавата без да има абсолютно никакво значение, кой я управлява.
През април 2009г. в „Уикенд”, „флагманът” на тандема Василав – Пеевски, публикува на първа страница снимка на Цветан Цветанов и заглавието „Шефът на ГЕРБ чака незаконно дете” (по това време Цветанов все още бе неформален лидер на партията си). Така бъдещият премиер Бойко Борисов трябваше да бъде ударен чрез посредници от Доган, Станшев и Симеон четири месеца преди последните парламентарни избори. В началото на ноември 2009г., четири месеца след като ГЕРБ ги спечели, същият вестник се сети в заглавие на две страници за пророчеството на Ванга: „От огъня ке дойде, България ке спаси” . За повече яснота предсказанието беше вградено в снимка на бившия пожарникар Борисов, крачещ към бъдещето с широка походка.
Обяснението за тази мащабна маневра е пак в онези кръгове, „свързани с политически и бизнесинтереси”, заради които според последния доклад на международната организация „Репортери без граници” България заема последното място сред страните членки на ЕС по ниво на свободата, което е гарантирала на пресата си. Онова, което от април до ноември 2009г. се е случило между собствениците на „Нова българска медийна група” и държавата, отдавна не е тайна, но припомнянето му е важно. Още в края на управлението на тройната коалиция в „Корпоративна банка”, собственост на Василев, са били концентрирани 35% от депозитите на най-големите държавни компании у нас. По данни на Министерството на финансите към края на март м.г. тези средства вече са били равни на 48% от депозитите на 18 големи дружества с преобладаващо държавно участие.
От модела на тази схема, но размножена десетки пъти, още по-тежко страда регионалната преса в България. Там липсата на регулация в защита на конкуренцията и свръхконцентрираният рекламен пазар излагат журналистиката на открит натиск от страна на явни и цинични сдружения между политиката и бизнеса. Още през 2004г, в доклад за корупцията в провинцията „Трансперънси интернещънъл“ отбелязва, че там собствениците на вестници са в трайно установени бизнес отношения с общинските администрации и по тази причина не желаят да се ангажират с публикуването на компрометиращи материали за тях. Далече от столицата подобно манипулиране на медиите отнема многоглаасието на демокрацията и така се превръща в нейна директна заплаха.
Реанимацията
Законите, които защитават медийния плурализъм, отдавна са част от демократичната практика на свободния свят. Това, разбира се, не попречи на италианския премиер Силвио Берлускони да усвои около 90% от телевизионния пазар в родината си. Не попречи и на Рупърт Мърдок да направи опит за придобиването на пълен контрол върху „Би Скай Би” (BskyB) – една от най-влиятелните телевизионни мрежи във Великобритания и по този начин да наложи контрол върху информационния пазар в страната през издателската си къща, печатните медии и цифровите си телевизионни канали. Практиката показва, че в подобни случаи позоваването на журналистическата ектика като „антидот” срещу превишените дози на медийната концентрация, почти винаги остава без ефект. Тогава?
Пак в годините на президентския си мандат, някъде между 1801 и 1809г., Томас Джеферсън напомня на американците: ”Няма друга гаранция за нашата свобода, освен свободният печат”. И така не оставя никакво място за съмнение, че никой друг освен обществото на гражданите не би могъл да защити плурализма на мненията, свободата на журналистиката и независимостта на пресата.
Но ето че в рамките само на три години българската политическа класа, медиите и гражданите, които все още се ласкаят, когато ги наричат „хората“, успяха да анимират кошмарите на Джеферсън. Обществото е само на крачка от границата, зад която ще се окаже с правителство, контролиращо пресата. И с преса която по никакъв начин не гарантира свободата му!
……………………………………..
*Томас Джеферсън е третият президент на САЩ (1801-1809), държавник, посланик във Франция, политически философ, революционер, агроном, градинар, земевладелец, архитект, археолог и основател на Университета на Вирджиния.
Вариантът на тази статия, публикуван във в. Дневник – тук.