Спас Спасов, spas@dnevnik.bg
„Не съм слънце да огрея навсякъде, ако сега режем глави със скалпел, то с вашата подкрепа след изборите ще режем с резачка.“
Яне Янев, лидер на РЗС, пред симпатизанти в Шумен, 11 май 2009 г.
Резачката на Яне не ми излиза от главата. Голяма беля може да стане! Моторизирането на виртуалната саморазправа не е новост в революционни ситуации като предизборните. Бедата е другаде – в реториката на насилието. Сега тя пак звучи агитационно и едва ли не романтично! Разбира се, лидерът на „Ред, законност, справедливост“ не може да е идеолог. И в сегашната си роля той се явява по-скоро като политически стилист. Заяви го още през лятото на 2003 г. с находката си да вдигне делтапланери, за да засипе социалистите на Бузлуджа с оранжеви позиви. Потвърди го няколко месеца по-късно, когато пусна димка в клозета на синдикалния дом в Пловдив, за да извади заседаващото там СДС през прозорците. Сега, разбира се, никаква резачка няма да има. Важно в случая е дърварското говорене, което все по-отчетливо рисува границите на новия електорален резерват. Триединството „Няма държава!“ В социален, икономически и правен контекст тази констатация е категорично вярна. Като част от политическата лексика обаче в нея звучи фундаментална посттоталитарна демагогия. Транскрипцията й е следната: Държавата е над всички. Без нейната всепроникваща същност обществото е безконтролно и уязвимо, опасно само за себе си. Държавата е синоним на сигурност и незаменим гарант за безспирно движение напред. Без нея – застой и терор! Разбира се, абсолютизирането на държавата няма нищо общо нито с демокрацията, нито със справедливостта. Те просто не са нейни функции. Лозунгите в обратния смисъл обаче са виртуозно усвоени както от старата левица и коалиционния й либерален център, така и от новите опозиционери. Проследете говоренето на Янев, Сидеров, Доган, Първанов или дори Борисов и Станишев и няма как да не забележете, че ключът на всички техни послания е в триединството „държава“, „ред“ и „сигурност“. Гражданите, обществото и свободата са понятия от друг разговор. Той се води в десницата, връщана непрекъснато в ъгъла, за да решава отново и отново проблема на т.нар. си автентичност. Но и за да звучи винаги виновно и декадентски. По този начин всяка дума за граждански контрол над териториите, отвоювани от тоталитарната държава след 1989 г. е премодулирана така, че да навява чувството за готвен саботаж, да поражда съмнения за криминално намерение и да бъде осуетявана с това оправдание. Примерът с побоя из Борисовата градина в София , с който приключиха студентските протести през януари т.г., стига. Левичарски фолк Проявата на възпитан страх от разбиване на общността е друга различима характеристика на тоталитарното поведение. Единството е абсолютна ценност, а нарушаването му – беда, сепаратизъм и зловредно отцепничество, което застрашава всички. Логиката за насаждането на подобни фобии, разбира се, е съвсем друга. За двадесет години „единството на нацията“ се превърна в истински левичарски турбо фолк. Мине не мине, и чалгата за „националното единство“ профилактично разбива укротения разговор за плурализма и свободата на съвестта. Най-отблъскващият етюд за „поруганата цялост“ обаче без никакво съмнение се играе през последните месеци и седмици. Серията контролирани взривове в дясното бяха използвани като назидателен спектакъл за фаталните последици на отказа от политическо верноподаничество и конюнктурно единство. Нали няма нищо чудно в това, че натискането на бутона за „риплей“ на зрелището беше привилегия на ДПС? „Рисковете“ на свободата Позорният спомен за програмните глупости на Симеон от 6 април 2001 г. е класика. След него в политиката стана възможно с абсолютно еднакъв успех всеки да говори каквото си иска, изобщо да не говори или да показва едър план на босия си крак по телевизията. Всичко това доказа, че у нас управлението с жестове вместо с действия е възможно. За периода на предизборната борба това е достатъчно. За после има друга, пак тоталитарна технология. Тя се свежда до внушаването на проста дилема – повече свобода или повече ред законност и справедливост. Последният от серията подобни опити приключи неотдавна с неудовлетвореното, но настойчиво желание на МВР за несанкционирано следене на комуникациите в интернет. В този случай разграничаването между „гражданите“ и „хората“, съответно осъждащи или подкрепящи подобно искане, беше прозрачно и видимо. Лошото е, че в резултат от подобни опити се активизира атавистичният инстинкт за защита от „рисковете“ на свободата. Той скроява объркани и непохватни избиратели, които в по-дългосрочна перспектива са склонни да се подчиняват и самосъжаляват, но не и да изискват или контролират. Какво повече? Едно предупреждение Сега се връщаме при резачката. Защото рано или късно репресивното говорене ражда порив за репресивно действие. За щастие България вече е обвързана с демократични стандарти, които биха смекчили всеки опит за налагането на насилствена справедливост. За беда – тези механизми са само възпиращи или коригиращи. Лостовете на западната демокрация се оказват често неефективни срещу посткомунистическата перфидност. А нейните превъплъщения са неизчерпаеми. От преформулирането на истината за ДС като романс за дълга към Родината, през сдружаването на държавата с частни медии до канонизирането на налудничави политици като „спасители“. Във финалните кадри на „Забриски пойнт“ – един от най-добрите филми от седемдесетте години, Микеланджело Антониони безжалостно, но виртуално взривява конформизма. Въпреки явното си пристрастие към тези кадри той избира за озвучаването им малко странно и мрачно парче на „Пинк флойд“. Заглавието на саундтрака гласи: „Внимавай с тази брадва, Юджийн!“