Ревизия на гузната съвест

7 април 2009г.

„Не може един парламент да осъжда историческата действителност, защото това е отрицание на най-висшето човешко право – правото на мислене”. С тези думи, проф. Андрей Пантев се обърна към парламента на 18 септември 2008 г. . Въпреки казаното от него, същият ден с гласовете на всички парламентарни групи, без тази на Коалиция за България, Народното събрание подкрепи документа, станал известен като Пражката декларация за европейската съвест и комунизма. Независимо от риториката, упражнена по време на парламентарното заседание, след него не остана никакво съмнение, че причината за отказа на БСП да застане зад текста на документа са последните три думи от заглавието му. Както и факта, че той определя нацистките и комунистическите тоталитарни режими като най-голямото зло на ХХ в.
„Пражката декларация” бе приета по време на международна конференция, състояла се на 3 юни миналата година, а в началото на тази, Чешкото председателство на ЕС организира изслушване на темата: „Европейското съзнание и престъпленията на тоталитарния комунизъм: 20 години по-късно”. По схемата на поведение, възпитано в годините на късния соц, след 18 септември 2008 г. левицата предприе снишаване до отминаването на бурята. В политическата практика на ЕС обаче събитията следват прецизна последователност. Така, на 31 март, депутатите от Европейския парламент (ЕП) приеха резолюция за „европейската съвест и тоталитаризма“. На практика тя повтори духа, философията и в основни линии дори текста на Пражката декларация. Но вече като решение!

Систематично зарибяване

В текста, гласуван от ЕП, се настоява за преразглеждане и коригиране на учебниците по европейска история, така че децата да могат да научат и да са предупредени за комунизма и неговите престъпления по същия начин, по който са научени да осъждат нацистките престъпления. У нас, двадесет години след 1989, учебниците по история продължават да изглеждат като бегъл и неясен конспект на безплодните дебати за последиците на комунизма върху историческото, икономическо и културно развитие на страната. Подновяването на този дебат през годините бе периодично омаломощаван с контролирани носталгични „изпускания“ като „А някога имаше пълни хладилници и почивки за всички“ (по Емилия Масларова), с масови глупости, като празнични ветерански сбирки в оцелели партизански землянки или безплатни прожекции в центъра на София на исторически фалшификати като „На всеки километър“. Междувременно кастратния характер на обучението по история у нас, произведе цяло поколение българи, които успешно не знаят, и дори са възпитани да не искат да знаят и дума за комунистическото минало на България. Систематично зарибявани с посредствеността на колебанието, че май „не всичко тогава беше лошо“ ,те вече са завършена, латентно носталгична база за успешно мултиплициране на онази ценностна двойнственост, от която БСП и от тук нататък ще има нужда, за да оцелява. Още повече след присъединяването на България към ЕС.
В този смисъл, няма нищо случайно във факта, че част от текста на резолюцията на ЕП предвижда „реален публичен дебат за комерсиалната и политическата злоупотреба с комунистическите символи“. Манипулативното премълчаване на зловещия контекст, от който са извадени червените петолъчки, или музикалните сетове на DJ Sergo, съдържащи теми от саундтрака „Нас червеното знаме роди…“ не е само пропагандно-търговска спекулация. Причината за категоричността на еврорезолюцията по отношение на комунистическите символи е във факта, че в споменатите случаи, за които България е чудесен пример, става дума за идеологическо брандиране, за естетизиране на дълга серия от исторически престъпления. Като резултат идеализацията на непознатото минало прави изключително лесно оправдаването на терора преди 1989г. с „класовата борба“ и необходимостта от защитата на „добродетелите“ й с помощта на диктатурата на пролетариата.

Механизмите на разделянето

Всички споменати страхове на Европа в никакъв случай не са родени от проявите на политически сантиментализъм, като този на проф. Андрей Пантев. Те са плод по-скоро на непоносимостта към подобна празна, но взривоопасна фразеология. Още повече, когато тя идва иззад останките на „желязната завеса“. Стара Европа, и успешно декомунизираните й нови членове, имат други, наистина сериозни страхове. Умишленото генериране на разнопосочни оценки за практиките и последиците на комунизма, яростното внушение, че между него, фашизма и нацизма не може да има знак за равенство, винаги са обслужвали интересите на политическите и икономически съперници на ЕС. Точно те ще зареждат и в бъдеще механизмите за деленето на Европа на „Западна“ и „Източна“ . Основното търсено следствие от запазването на подобно разделение е само едно – контрол върху лостовете за предизвикване на системни, планирани смущения във функционирането на Съюза. В този смисъл, макар и закъснял, призивът на ЕП за отваряне на архивите на бившите тайни служби във всички държави членки е на практика алармено включване на аварийни защитни механизми.

Банален виц

Важен детайл от текста на резолюцията, гласувана миналия четвъртък, е че освен архивите на бившите служби за сигурност и тайните комунистически милиции, напълно разсекретени трябва да бъдат и тези на комунистическите разузнавателните агенции. В условията на конституционното единството между партия и държава до 1989г. невинни труженици за „благото” на родината няма! У нас обаче черно-белият комикс за доброто и лошото ченге достигна тираж, блокирал всяка конкуренция. Така България се превърна в държавата, която позволи дори разкритията за агентурното минало на президента й да не предизвикат кой знае какъв скандал. Дори нещо повече – да станат отегчителни като хубав, но банален виц. Подобен проблем вече няма как да бъде капсулиран като вътрешен. След разширяването на ЕС със страни от някогашния съветски блок, проблемът с прегрупирането на бившите им политически полиции и разузнавателни служби все по-основателно се осъзнава като заплаха за икономическата и политическата му стабилност. Вероятно тази е една от причините за категоричността в тона на резолюцията, гласувана от ЕП, касаеща създаването на условия в страните от бившия източен блок за инкриминиране и осъждане на извършителите на комунистически престъпления. Документът дори призовава националните парламенти към приемане на закони, които ще дадат на съдилищата възможност да съдят и осъждат извършителите на комунистически престъпления, признати за престъпления срещу човечеството. Резолюцията обаче изисква и друго: „парламентарен контрол върху изпълнението на това законодателство“. Между другото, само така демократичните парламенти на новите демокрации в ЕС ще получат възможността да покажат, че са способни да осъдят историческата действителност на режимите, които просъществуваха, а и продължават да съществуват, хранейки се с отрицанието на най-висшето човешко право – правото на мислене.