Те пак са тук

В последното цензурирано лято през 1989 ченгетата станаха странно словоохотливи и видими. Дори нещо повече – станаха формални организатори на онова, което самоусложняващото се милиционерско словотворчество нарече „неформали“. Много закъснели, постсоциалистически хипари се събираха всяка година на варненския вълнолом за „джулай“ в нощта срещу 1 юли. През 1989 бяха повече от друг път и цяла нощ сред тях шареше един от явните шестаци. Беше се постарал всички да знаят кой е. Беше се постарал и върху легендата си, че им е приятел. Беше се аранжирал перфектно в рамката на глуповатата перестройкаджийска емоция. И вършеше работата си перфектно – убиваше „неформалността“ на ставащото, формализирайки го, позволявайки го с „дружелюбността“ на присъствието си. Обезсмисляше го, наблюдавайки. 

Демократичната халюцинация

 

Историята на взривения в асансьора сикаджия Стоил Славов щеше още дълго да трупа благородна патина, ако не беше злощастният 19 януари. И никой нямаше да разкаже така явно за това, че преди 1990 Славов е минал през Школата на МВР, УБО, охраната на Живков…

Бившият шеф на Шести отдел на Шесто управление на политическата полиция Димитър Иванов и кадровият служител на ДС Красимир Райдовски миналата събота близо час си говориха в ефира на една от националните телевизии глупости по повод смъртта на Стоил Славов. Да си обясняват един на друг кой създаде СИК, да се забавляват от прекипялата си професионална безскрупулност и да повтарят пак до втръсване, че Държавна сигурност е всъщност демократична халюцинация. Че трагедията на държавата е в провалените професионалисти на тайните служби отпреди 15 години и че покойниците на българското предприемачество не са нищо друго освен хора, изгорели в динамиката на неукротимия си бизнесменски дух. Ала-бала.

 

Демокрация срещу сигурност

 

Нелепите разговори по темата не свършиха с това. След гръмналия асансьор даже главният прокурор Филчев набързо публикува в периодичния печат откъс от книгата си „Теоретични основи на наказателното законотворчество“ под заглавието „Държава на мафията или държава на Мусолини?“. В откъса той публично се поколеба дали да не поиска по-малко граждански права срещу по-малко престъпност. При това не за първи път. Още през септември миналата година Филчев каза: „Криминалната диктатура е не по-малко опасна от политическата диктатура, но докато политическата не ни плаши толкова, то криминалната може да те убие, ограби и др.“

България е много бедна, но вече демократична държава. Следователно всяка форма на диктат мигновено трябва да събужда за отбрана държавата и институциите й. Една от тези институции е и Главна прокуратура. Какво остава за бедното гражданство обаче, ако самият главен прокурор изпада в колебание – каква държава точно ни трябва – на престъпността или като на Мусолини? Ами нали България излезе на куц крак от една диктатура само преди 15 години, а точно тази диктатура и схемите, които идеолозите й бяха създали за оцеляването си, убиваха хора, унищожаваха ги морално и психически, лишаваха ги от собствеността им, присвояваха я, съсипваха интелектуално поколения наред.

Планираната несигурност

Един взривен асансьор върна отново словоохотливостта на хората, които избиват комплекса на анахроничността си с дърдорене и преподнасяне на все същия изветрял авторитет. Този факт задължително трябва да ни плаши.

Преди 15 години ченгето служеше на чл. 1 от Живковата конституция. Независимо къде – във или вън от страната, онези „професионалисти“ защитаваха статуквото, филтрите на информацията, ограничеността на контактите, изолацията, усещането за идеологическа парализа в името на безалтернативността. Днес Райдовски, Иванов или който и да било от мильото на техния професионализъм, могат да спорят колкото си искат за лошите и добрите ченгета, но истината е, че всички вкупом служиха не на обществената, а на държавната сигурност, която само за четири-пет години след 1989 бе трансформирана в оръдие на планираната несигурност. Оръдие за замазване на границите на държавата, на политиката, на авторитетите, на идеите, на морала и ценностите. За замазване на перспективите. В такъв момент обществото инстинктивно поглежда назад. Неестествено е обаче, когато назад поглеждат институциите. Още по-неестествено е, когато главният прокурор, Райдовски и Иванов звучат в един тон.

27 яну 2004

Сега, пак както в онова последно цензурирано лято на 1989, ченгетата станаха странно видими. И уж се стараят всички да знаят кои са. Стараят се с все сили върху легендата, че обществото е отишло твърде далеч, зад границата на контролираната сигурност. И всъщност вършат перфектно работата си, като му вменяват собствените си вини, като го обезкуражават с присъствието си, с факта, че продължават да го наблюдават явно.

Така е, защото България наближава нови граници, отвъд които непременно и веднъж завинаги ще трябва да сме наясно – колко точно ни плаши диктатурата.