(От „Дневник„)
На 13 ноември 2016г. Бойко Борисов изгуби всичко, защото си позволи да заложи всичко в една игра – президентските избори, изпълнителната власт, а може би и целостта на партията си. Изгуби, защото цинично изправи десните избиратели пред невъзможния избор – да гласуват със самоутешителната уговорка, че след това ще „отрежат“ ръката, с която са го направили.
Такава е кратката и мрачна развръзка. Хронологията на събитията, които я направиха неизбежна е по-дълга.
Борисов загуби, защото арогантно пренебрегна онези, които през 2013 и 2014г. разчистваха пътя към втория му мандат. В продължение на година и половина те протестираха не за връщането на ГЕРБ във властта, а против Орешарски, КОЙ и политическата наглост.
За хората от „Орлов мост“ оставката на Орешарски беше морална победа, но замяната му с
второто правителство на Борисов – морално поражение
Това бяха протести, движени от стремежа към абстрактни за политиците ценности – свобода, справедливост и достойнство. Явно неспособен да ги разбере и познае като свои, лидерът на ГЕРБ предпочете да присвои енергията на протестиращите, а самите тях да обяви за „вътрешни врагове“, върху които да хвърля вината за провалите си.
Властта на Борисов беше подчинена на хрумването му да наложи нещо като „диктатура на простите“, отказвайки се лекомислено от подкрепата на всички останали. Направи го през безпринципното си политическо поведение, през легитимацията и подкрепата за агресивни, ретроградни и угоднически медии, които ругаеха от негово име най-активната, енергична и реформаторски настроена част от коалиционните му партньори.
Пак тези медии Борисов си позволи да използва, за да блокира възможност за втори мандат на Росен Плевнелиев. Направи го, защото се уплаши от политическата му еманципираност и проатлантическа категоричност.
Спомня ли си някой да е чувал или прочел дори три думи на Борисов, свързани в интелектуално послание? Да го е доловил в публичното му поведение? Напротив – през цялото време на управлението си той демонстрираше „културна близост“ единствено с
хибрида Божидар Димитров – Вежди Рашидов
Дори сантименталната близост с Веселин Маринов беше делегирал на заместника си Цветан Цветанов, но запази за себе си публичната близост с Цеца Величкович.
За това и спешно свиканата подкрепа на музиканти и актьори в последните дни на кандидат-президентската кампанията изглеждаше бутафорна и от немай-къде.
Борисов загуби, защото реши, че може да управлява „от друга планета“, да натиска дистанционното от някаква паралелна реалност. Не тази, в която една след друга гърмяха мините на непосилния натиск върху бизнеса, недопустимата близост с Цацаров и Пеевски,
подозренията за фатални зависимости
в които си е позволил да изпадне във и извън страната.
Борисов омаловажи, не – анулира всякаква възможност за разследване на записите, в които се оказа подслушан да ходатайства на покойния Мишо Бирата, да обсъжда с бившия софийски градски прокурор Николай Кокинов онова, което незаконно е прочел в незавършили досъдебни производства, да коментира Сотир Цацаров като свой личен избор за главен прокурор… И така до „двете каки“, до „врачките“, които месеци наред обясняваха в серия записи, които нямаше как да бъдат обявени за фалшификат, че „Бойко и Делян винаги са играли партия“.
Реакцията, която последва беше нескопосана и изненадващо глупава – опит за представяне на записите като сценарий, съчинен от участниците в тях, за да компрометират сами себе си.
Борисов загуби, защото въпреки двукратно отпускания кредит на доверие никога не събра куража за ясен и категоричен отговор на въпроса: накъде иска да води страната – на Запад или на Изток? Така я превърна в
територия на вечно колебаещите се
в която никой не би рискувал да инвестира дългосрочните си, стратегически планове.
Застоят, в който Борисов вкара България през последните две години, изби дори във вербалната досада на непрекъснатото мрънкане за магистрали, санирани панелки и недооценената му (персонална) щедрост в разпределението на бюджетни средства. Повторена до припадък тази мантра закономерно роди обратен ефект – основателното подозрение, че асфалтът и санирането са всичко, с което Борисов би могъл да защити присъствието си във властта. Неубедително!
Най-накрая провалът на Борисов дойде след кандидатурата на Цецка Цачева за кандидат – президент. Шикалкавенето и протакането около обявяването на кандидат-президентската двойка на ГЕРБ унизи избирателите на партията, постави ги в
ситуацията да гласуват за „магарето“
И още нещо – направи очевиден страха на лидера на ГЕРБ да делегира власт дори на най-близкото си обкръжение.
Но това, което се случи днес, не е най-страшното отмъщение на „едноръките“ за самонадеяността и самозабравата на Борисов. Реваншът за това, което той им причини, ще дойде с предстоящите парламентарни избори. След тях ГЕРБ ще трябва да избира между коалицията с хулиганския и откровено пропутински „патриотизъм“ на Каракачанов, Симеонов и Сидеров или комерсиализираната демагогия на Марешки. А защо не и с нещо като „Шоуто на Слави“.
Тогава, на първата банка в залата на парламента, Борисов може би ще има време да осъзнае, че лекомислено и прахоснически е похабил всички надежди, които му бяха възложени.
–
Същата статия в „Дневник“ – тук.