С 319 ордена „Стара планина“ за един пълен и втори още недовършен мандат президентът Първанов успя за срине авторитета на отличието. Наред с наистина достойни българи с него бяха закичени и цял куп спорни фигури от прехода, свързани най-често освен със съмнителен бизнес и с бившата Държавна сигурност.

Така най-високото отличие в България, учредено за „изключителни заслуги“, най-напред поевтиня заради високия си тираж, а след това загуби и от блясъка си заради факта, че послужи за обществена легитимация на хора с неясна и противоречива слава. Ясен знак за това стана фактът, че през юни тази година един от най-значимите съвременни български поети Борис Христов отказа да получи наградата. Нещо повече! „Орден“ стана неудобна дума в речника на българския език. Това пролича едва миналата седмица, когато министърът на културата Вежди Рашидов предложи от тук нататък български интелектуалци, учени, лекари и спортисти освен с доживотна средна работна заплата да бъдат стимулирани не с „орден“ , а със „знак“. При това връчван от премиера, а не от президента.

Предложението на Рашидов, мотивирано с думите, че „цивилизации са изчезвали от бездуховност“ носи категоричен положителен знак. Още повече направено в момент, когато българската духовност се намира във фаза на пълен разпад. Толкова драматичен, че дори дебатът за ренесанса на изчезващия дух произтече не от друго, а от скандал около пенсиите на естрадни звезди . Заради фабричния си дефект той не успя да се размине и с бедняшка свада около „доживотната средна работна заплата“ като парично изражение на обществената признателност.

Палто за зимата

Разговорът около книжата за пенсионното осигуряване на част от българските артисти, изгубени в годините преди 1989г., навлезе в насрещното движение, защото обърка две теми. Първата – как „шепа значими, големи, знакови хора, които оформиха физиономията на българския XX век“, по думите на Вежди Рашидов, да бъдат спасени от мизерия и „да получат признание като световните си колеги“.

Втората – за фундаментални принципи на демокрацията като тези, че законите и процедурите важат в еднаква степен за всички и по тази причина, независимо от броя на феновете си, както краниста от „Крмиковци“, така и фронтменът на популярна рокбанда, трябва да ровят в едни и същи прашни бюра, за да намерят изгубените си трудови книжки.

От друга страна в годините до 1989 „изгоряха“ пенсиите не само на Данчо Караджов от „Сигнал“ и Щурецът Кирил Маричков, но и на предното, днешното и поне още едно поколение българи от тук нататък. Затова, ако сега правителството седне да мисли дали да компенсира интелектуалците, останали без пенсии, първият въпрос, на който трябва да отговори, е „А какво ще дадем на всички останали?“.

И понеже ни управлява кабинет, съставен от дясна партия, резултатът от разговора на министрите трябва да е категоричен, че гражданите не могат да бъдат разделяни на „звезди“ и всички останали. И второ, той трябва да е принос към решаването на основния проблем на настоящето и бъдещето – как всеки в България да получи възможността да се грижи сам за достойнството си, без да зависи от щедростта на партия, министър или правителство.

В противен случай интелигенти, спортисти, лекари и учени ще продължат да преразказват тъжната история на една варненска актриса, която преди време за осемдесетия си рожден ден получи 200 лв. „държавна помощ“, за да си купи палто за зимата. От подобни жестове философията на пенсионната ни система няма да стане по-малко срамна, а националното самочувствие няма да порасне и с милиметър. Изработването на тактика за неговия възход е много по-сложна работа.

Ако Веселин Маринов беше пенсионер

Според министъра на културата Вежди Рашидов технологията за отличаването на „знаковите хора“ с морална награда и пожизнена пенсия ще бъде в ръцете на експертни комисии към съответните министерства. „Ние добре знаем имената на онези, които създават самочувствието на България“, каза той. Успехът на толкова мащабна кампания обаче, имаща за цел да създава история, е непосилна за няколко комисии или министерства. Той зависи преди всичко от уравновесеността на обществото, от способността му да не залита в любовта си, да умее не само да се радва на ценности, но и да ги създава, да ги обосновава и да ги отстоява.

Второто важно условие е зрелостта на политическите елити. Тя трябва да ги предпазва от изкушението да асистират при раждането на всенародни любимци и авторитети. Защото, нека да си представим следната ситуация! Какво мислите че би се случило, ако системата за стимулиране и компенсиране, предложена от Вежди Рашидов и харесана от премиера Борисов, вече работеше, а бардът Веселин Маринов беше в пенсионна възраст? Вероятно няма да съм сам, ако предположа, че следният стих от песента му „Емигранти“ би могъл да послужи като алиби за стимулирането както на Маринов, така и на автора на текста Евтим Евтимов.

„Вдовица ли си, земьо мила,/ заплакала над гроб отворен? Деца, които си родила,/ напускат вече твоя корен“.

Вероятно няма да съм сам, ако предположа също, че истинският мотив за стимулирането на двамата щеше да бъде не цитираният народняшки сантиментализъм, а рефренът на неотдавна изработеният от същия тандем химн на полицията.

Именно хипотезата за тези две възможности сега роди дебата кой сред творците, спортистите и учените, как и с какво трябва да бъде отличаван от всички останали. И защо? – заради таланта, заради заслугите си, заради хорската си обичливост или заради незаслужената си бедност? Липсата на категоричен отговор за толкова много въпроси показват само, че идеята за отличие и пожизнена пенсия за „знаковите хора“ на България е преждевременна. И че крие риска от създаването на нов клуб за привилегировани любимци на властта.

За какво служи интелигенцията?

Докато търсех опора за позицията си прехвърлих отново „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. „…талант, както много пъти съм казвал, значи независимост, значи неизбежен конфликт с тоталитарните сили на обществената организация, значи конфликт с установените от обществото норми, значи посочване на нов път за мнозина други…“, пише там. Слава Богу, „тоталитарните сили на обществената организация“ изглеждат все по-далечни и маргинални. Във всичко останало обаче Марков е актуален и до ден днешен.

Миналата седмица пред „Труд“ актрисата Стоянка Мутафова коментира идеята за връчването на награден знак и доживотна средна работна заплата на отличените българи така: „Това е добре, дано да стане!Както се вижда, наистина много тежко се живее. Ако има критики, че било като по времето на социализма – е, и тогава имаше хубави работи, не беше всичко чак толкова черно“.

Друга актриса – Татяна Лолова, също интервюирана като потенциален бенефициент от проекта за стимулиране, възкликва откровено: „Аферим! Много е трогателно, много е полезно(…) Всеки човек е дар Божи и е добре да живее горе-долу прилично – без лукс“. Обрамчващата конструкция на тази спонтанност оставя някъде по средата следните въпроси: Как и за какво служат интелектуалците и артистите на една нация? До къде стига тя, ако гони хоризонта на „горе-долу приличното живеене“ и какво произвеждат снизходителните носталгии по времето на социализма.

В културния вакум на настоящето както Татяна Лолова, така и Стоянка Мутафова все още носят товара на интелектуалската си отговорност. Но нито разходките около „горе-долу приличното“живеене, нито леко поучителните спомени за сивата соцудовлетвореност имат нещо общо с нея. Те са само досаден и безполезен спам от времето на привилегиите. Това е и втората причина поради която благородната идеята на Вежди Рашидов може да се окаже заразена с „троянски кон“ преди да е стартирана.

Технологията за „обществено отличаване“ в България все още е ялова комбинация от някакъв мустакат възрожденски архаизъм, постсъветска патетика и експериментална модерна цивилизованост. Точно по тази причина на всеки 11 ноември продължаваме да изтощаваме митовете за народните си будители с читалищна самодейност,1 вместо да създаваме нови. В тази ситуация „новият път“, посочен от Боорис Христов при отказа му да получи своята „Стара планина“ изглежда най-верен. Според доктора по теория и история на литературата Пламен Дойнов „…поетът се опита да ни събуди от апатията и чувството за даденост и ни показа, че може да се живее и извън познатата схема“.

Публикация на статията във в. Дневник можете да видите тук.