Според кратко определение за „сива икономика“, публикувано на сайта на Центъра за изследване на демокрацията, тя представлява съвкупност от недекларирани приходи от иначе законни стоки и услуги. Без никаква адаптация, тази дефиниция може да бъде приложена за икономическата и финансова дейност, развъртяна от Българската православна църква (БПЦ).
Според информация в пресата, публикувана в края на миналата седмица, Националната агенция по приходите (НАП) е съставила на БПЦ ревизионен акт на стойност 2,5 млн. лв., равен на дълг, натрупан от невнесени пенсионни и здравни осигуровки на свещениците. По-тежко от тази новина се оказва съмнението ,че част от парите може и да са преведени на НАП, но това да не може да бъде установено заради батака в църковното счетоводство.
Друга вероятност е НАП да не знае как да си прибере пари от църквата, защото до сега май не го е правила.
Черна дупка
През 381г. Теодоси Велики поставил равенство между църковните канони и законите на Константинопол и така превърнал християнството в политика на империята. Каквото и да предприемела църквата от там нататък, то било правено от името на държавата и обратно.
Дългият поход на историята от тогава до сега показва, че този модел не работи. Резултатът е постепенно освобождаване от църковна опека на най-важните сектори в обществения живот – политиката, икономиката и образованието.
По силата на Конституцията и законите България е светска държава, а БПЦ институция, олицетворяваща традиционното й вероизповедание. Тя е юридическо лице, което,може да произвежда и продава вещи, свързани с богослужебната й дейност, ритуали и обреди .
Според Закона за вероизповеданията сделките, които църквата извършва, не са търговски по смисъла на закон. Това означава, че държавата е създала специални условия, за да може тя да финансира мисията си – да работи в сферите на просвещението, създаването на общности, милосърдието и благотворителността. Вместо да се съсредоточи върху присъщите си дела обаче, църквата е изцяло ангажирана с дейности, свързани с целия познат спектър от финансови и бизнес операции. Изключенията като отец Иван от Дома за сираци в Нови хан са напълно изоставени на вярата и мисионерската си упоритост.
Църквата се разпорежда с имотите си като ги заменя и отстъпва права на строеж, събира наеми и ренти, емитира и продава собствените си т.нар. „ценни книжа“ – марки, свидетелства за кръщенета и венчавки, събира такси за извършване на обреди, организира дарителски фондове, поема задължения, участва в търгове и т.н. В същото време наема работна ръка, на която често бави заплатите, изобщо не ги плаща или ги предоставя в натура, спестява здравните и пенсионни осигуровки, крие приходи, не отчита разходи и т.н. Освен това, както е известно църковните настоятелства са освободени от данък върху храмовете. Те не плащат и за прилежащите им терени, както и за земеделските си земи. Църквата е освободена и от ДДС върху продажбите на свещи и целия останал сувенирен кич, наречен „църковен монопол“, с който търгува в храмовете и манастирите.
Според осреднените данни на различни източници, само свещоливницата в Илиянци годишно произвежда малко над 400 тона свещи. Количеството е спаднало отпреди 5 – 6 години основно заради нелегално производство и внос от Китай . Въпреки това килограм свещи се продава на дребно за около 40 лв. при малко под 4 лв. производствени разходи.
На фона на целия този кипеж, държавата се прави, че не е разбрала за пропуснатите си ползи, а огромната част от свещениците, особено в малките населени места, мизерстват. Според собствените им разкази в селата от Видинската и Великотърновската епархия например, вместо заплати те получавали по 500 кг. свещи или около 2000 къса, които трябва да пласират, за да осигурят заплатите си. Ако стане – стане. Най-често не успявали.
В същото това време само през 2006 и 2007г. инвестиционната стойност на няколко сделки с недвижими имоти и то само на варненския владика Кирил надхвърли 15 млн. лв. Въпросът, какво спечели от това църквата, остава без отговор и до днес.
Чудеса, чудеса…
Докато мълчи достолепно в позата на самодостатъчност и безконтролност, църквата иначе не пропуска и най-малката възможност тържествено да походи извън автономните си територии. През това време установява официозна и делова близост с най-високите етажи на държавната власт. Оставям на страна декоративната суетност на висшия клир. Става дума пак за пари.
Няколко години подред на връх Великден владици летяха със самолета на държавния глава, за да разнасят междуконтинентално фетиша на т.нар. „благодатен ерусалимски огън“. А самолетът, както е известно, лети с керосин, платен от държавния бюджет. Националните телевизия и радио редовно отделят от ефира, потенциала и бюджета си, за да преобразяват протоколната църковна ритуалност в някаква синодална празничност. Във Варна местната структура на Националния институт по хидрология и метеорология при БАН се оказа дори замесен в доказването на „чудо“: над новостроящата се камбанария на храма „Св. Прокопий Варненски“ изгряла знаменателна дъга, въпреки недостатъчната влажност на въздуха . Още по-смешно стана, когато проба от водата, бликнала в олтара на грубия строеж, беше отнесена за анализ в държавно-общинското дружество ВиК, за да бъде потвърдено, че става дума за чудодеен питеен извор. Разбира се, цялото това суетно суеверие в името на съвсем неясна обществена полза, има ясни финансови изражения. А църквата и държавата участват в бартер на услуги, с прецизно калкулирани интереси.
Държавният чадър
Клирът осигурява на властта добавената стойност или допълнителна легитимност. По традиция това се случва като й преотстъпва част от плюшената си помпозност. Но църквата често има и по-сериозни функции. Най-ясният пример за това даде самият патриарх Максим, като прие да бъде превърнат в знаков аксесоар за връщането на Симеон Сакскобургготски във властта. Тази услуга по-късно беше платена с лихвите. Държавата сама наруши законите си, за да репресира опозицията на Св. синод в лицето на т.нар. разколници (акцията на 21 юли 2004 г., когато по разпореждане на бившия главен прокурор Филчев полицаи атакуваха над 200 храма, а техните свещеници бяха арестувани или прогонени, в някои случаи с побой и насилие). В резултат вече две правителства се борят с осъдителните решения на Съда по правата на човека в Страсбург, а неуредените сметки на църквата най-вероятно ще бъдат покрити от данъкоплатците.
В съвсем отделна категория влизат нерегламентираните контакти на отците, документирани във все още в неразсекретената част от досиетата на бившата Държавна сигурност. След евентуалното им изваждане на бял свят вероятно ще станат известни ролите, които БПЦ разигра в драмите на прехода, както и греховните плодове на неприличното й заглеждане по мутрите от периода на първоначалното натрупване.
Във всеки един от споменатите случаи висшият клир дава, за да получи – данъчни амнистии, ненамеса (частична и тенденциозна) във вътрешните си работи, безконтролност на източниците за финансирането си, игра на „сляпа баба“ до решаването на проблема с липсващите пенсионни и здравни осигуровки на свещениците и т.н. и т.н. През това време държавата търпи църквата като офшорна зона на собствената си територия и опъва чадър над цялата й счетоводна, правна и морална каша. Срещу това не получава и знак, че макар частично, би могла да бъде разтоварена от грижите за бедните, болните и неравните. Все функции, от които църквата има огромна нужда, за да реабилитира смисъла си като институция.
Според коментара към определението за „сива икономика“, цитирано в началото, дефинициите за нея са винаги неточни, защото тя се приспособява към промените на законите, към данъчните санкции, та дори и към промените на крайно разтегливите категории на морала. Но на БПЦ не и се налага да се адаптира към нищо. Напротив! Единственото, на което сме свидетели през последните 20 години, е непрестанно напасване на държавата към реалните граници на разградения, но сърдито бранен църковен двор. За сега всеки опит да се влезе в него е овъртолван в едно и също софистично „плетение словес“. Щом иска да прави истински бизнес обаче, висшият църковен „мениджмънт“ трябва да бъде заставен да работи по законите на държавата. И да публикува (да речем в Църковен вестник) бюджета си, да даде обяснение в две графи – дебит/кредит и да плати данъците си. Всичко останало е за комисията „Кушлев“.
