Последният окоп

Една от класическите и твърде популярни спекулации с библейски текстове, гласи: „… но ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата.» Скритата липса на логика в проповядването на подобно поведение смущава. Самата църква често се обърква. Потъва в някакви празнословия за самоцелната любов и незлобивостта. А историята е следната:

В древността удряли робите само с опакото на ръката. За демонстрация на пренебрежение, за да е по-унизително. Замахнат ли с опакото на дясната ръка – удрят дясната страна. Обърнеш ли и лявата – предизвикваш. Печелиш достойнство, влизаш в двубой. Защото следващият удар може да е само с длан. Като за равен със свободните. Не като за роб. Така спестената логика манипулира мисленето. Изражда силата в инат, а свободата на избора – в самоунижение.

Злобливата беззащитност

„Патриотите“ наскачаха само ден-два след като посланикът на САЩ в София Джеймс Пардю каза (за трети път!), че престъпността в България е притеснително видима, че прокуратурата ни не струва, че дори е вредна, че е преднамерено агресивна, че руши перспективите на страната, че създава манипулирани представи за свободата и конкуренцията. Най-тежкото обвинение, което американският дипломат хвърли върху институцията на главния прокурор обаче беше друго: сегашните действия на прокуратурата, каза той, са „отражение на един манталитет, който връща към най-тъмните дни на потисничеството по време на студената война“.

Кръвта на някаква възрожденска и необуздана емоционалност кипна и произведе банален сюжет: през сцената, пред фрустрираните поданици преминава някой, който извиква това, което те са приучени да не казват. (Защото тук казването не произвежда действие.) Негодуванието и злобливата беззащитност бликват най-напред от първа ложа. Подхваща го първият ред. Притихнала в номиналното си уважение към авторитетите, публиката от балконите двулично запазва овациите си в тайна. И любопитно чака развръзката.

А развръзката дойде някак естествено. Хладно, но ясно: С тази съдебна система България няма да влезе в Европейския съюз – констатация на Хенриет ван Линден, посланик на Холандия в София.

„Държава на мафията или държава на Мусолини?“

Няма съмнение, че изприказваното по повод критиката на американския посланик Джеймс Пардю към българската прокуратура беше пламенна глупост. И точно по тази причина най-малко внимание беше обърнато на онези думи за „манталитета“ и „тъмните дни на потисничеството“.

На 1 септември 2003 г., на излизане от среща с президента Първанов, Никола Филчев каза буквално следното: „Криминалната диктатура е не по-малко опасна от политическата диктатура, но докато политическата не ни плаши толкова, то криминалната може да те убие, ограби… Очевидно е, че прекалената толерантност към гражданите създава по-голяма опасност за самите граждани.“ Горе-долу по същото време Филчев каза още: „Съществува криминална диктатура, а прекалената толерантност и позоваване на човешките права създават по-големи опасности за гражданите.“

Думите на главния прокурор тогава прозвучаха толкова абсурдно, че не произведоха дори реакция. А всяка форма на диктат следва мигновено да събужда за отбрана демократичния рефлекс на държавата и институциите й. Главна прокуратура е просто една от тях.

България излезе на куц крак от една диктатура само преди 15 години. Точно тази диктатура и схемите й за оцеляване убиваха, унищожаваха морално и психически, ограбваха собствеността, присвояваха я, съсипваха интелектуално поколения наред, продаваха контрабандно оръжие и наркотици. Според самия главен прокурор тази диктатура не ни плашела! Кои сме ние? Кого не плаши?

Много набързо, след като на 19 януари т.г. в асансьор бе взривен търговецът на петрол Стоил Славов, главният прокурор публикува в пресата откъс от книгата си „Теоретични основи на наказателното законотворчество“. Заглавието на публикацията бе „Държава на мафията или държава на Мусолини?“. В откъса той отново публично се поколеба дали да не поиска по-малко граждански права срещу по-малко престъпност.

Да ограничим гражданските права, за да може Филчев да се справи с диктатурата на престъпността? Да направим държава по мярката на главния си прокурор, та да насмогне той да се оправи с нея! Не е логично… Логично е точно обратното: Никола Филчев да се оправи с държавата такава, каквато е! А не да реже от демокрацията и да си подлага, за да плаши с осанка!

Последният окоп

Може би, ако фойерверкът, последвал думите на американския посланик Джеймс Пардю, не бе изстрелян 6 месеца преди поредните парламентарни избори, всички щяха да го приемат по-спокойно. Без да се чудят толкова в коя посока точно да говорят, та да стигнат думите им по-далеч. Но изричането на глас на онова, което всички мислят, вдигна на крак някакво дремещо опълчение, късогледа революционност, която се управлява лесно и умира бързо.

Укрепена в имунитета си, съдебната власт явно се оказва в последния окоп, през който България трябва да премине без жертви, за да стигне до Европейския съюз готова „да живее по правилата му“. Проектирана върху прокуратурата в сегашния й вид, тази перспектива вещае катаклизъм. Реформата изглежда все по-невъзможна, защото е блокирана от самите тези, които трябва да се реформират. Но най-лошото е, че тази съпротива ражда тревожни проекти за бъдещето си. Защото влезе в „патриотичен“ режим. Свирна за сбор на политическия елит, придърпа даже историята в лицето на левия депутат проф. Андрей Пантев.

Този детайл й е нужен, защото предрешава реакционността като бранител на традиционни ценности. Придава й някаква научност, привнася авторитет и консерватизъм. Така като нищо в следващите месеци колективният портрет на „патриотичната“ ярост може да оживее. Най-логично в някаква крайно лява формация. На прага на европейското членство тя ще събере като в букет всички национални страхове, бедността, носталгичните пориви за отказ от свобода в името на повече сигурност, конформизма на атрофиралата ни революционност, печалните спомени на опитите за преодоляването й… Някаква общност от „хора на честта“ без особени усилия би яхнала както безразсъдно разпалената покрай войната в Ирак антиамериканска кресливост, така и цялата недоразбраност на историята от последните петдесет години на миналия век, всички манипулации на мъдростта й.

„Държава на мафията или държава на Мусолини“ – звучи чудесно, като партиен слоган…

Смисълът на оригинала

Шамарът, ударен на прокуратурата от американския посланик, безспорно бе най-звучният от всички досега. Публичното одобрение на думите му от страна на посланиците на Германия и Холандия в София означаваше само, че ЕС би сторил същото само и само да ни вкара в път към членството, който заобикаля защитните клаузи и капана на едногодишното забавяне. Печалното е, че всеки подобен опит предизвиква истерична емоционалност на явно най-суетната част от „класата на имунизираните“.

Свикнала с провинциалната си елитарност, тя непрекъснато изпитва нужда да се извинява за „ъпдейта“ на държавата към по-високите нива на европейска съвместимост. Издига като знак на притеснението от собствената си неадекватност лозунга „Европа така иска…“ и крие втората му част, отнема логиката му. Онова, което е изписано там, гласи: „…защото така е по-добре за нас самите.“ Смисълът на оригинала чисти комплекса, надничащ изпод „липинга“. Точно този комплекс, който непрекъснато ни кара да заемаме позата на обидения – онова положение, в което ударът е винаги наопаки! Демонстративно пренебрежителен и унизителен.

Всъщност преяждането с унижението на битите е едно от любимите удоволствия на диктатурите. Както тази на Мусолини, така и на другата, от „тъмните дни на потисничеството по време на студената война“.