“Какъв голям е, о, боже мой!”*

Няма нищо по-нормално от това между Комунари, Карнобат и Каспичан през 2005 г. да се движи чиста дизелова мотриса с електронно табло, на което последователно се изписват имената на гарите по маршрута на пътуване, във вагоните да има климатична инсталация, а санитарният им възел да е „вакуумен тип в съответствие с европейските стандарти за екологосъобразност и комфорт“. Напротив – ненормално е, когато човек слезе от експрес „Златни пясъци“ на централната гара в София, най-силната нужда, която изпитва, да е естествената, а после тази – да си махне кожата, защото го е гнус. Така че, съпоставена с обидата да се пътува с влак в България, доставката на две, двадесет или повече модерни мотриси за БДЖ носи облекчение. Това е нормално.

Ненормално е преодоляването на 500-600 километра с влак да е проблем за всеки средностатистически българин, да е отрицателна емоция и разход, който не може да бъде пренебрегнат. При това направен за обидно ниско качество.

Фетишизирането на нормализацията обаче, както и спорадичните жестове на очовечване не могат да бъдат претоварвани като пенджабски жп композиции с провинциален PR. Въпреки това с двете дизелови мотриси “Дезиро” миналия уикенд потегли нов демонстрационен керван.

В “ненормалните” държави, както основателно обругаваме собствената си, патологията и нормалността трайно са разменили местата си. На стремежа за подреждане се гледа със съмнение, любопитство и високомерие. Усилието за откъсване от колективната нечистоплътност, леност или мърльовщина често е осъдително. Изобщо разбутването на статуквото “отвътре” поражда брожение и арогантност. И точно защото държавата е “ненормална”, институционалното въдворяване на ред, създаването на правила за нови “условия на живот”, административното облагородяване на средата по правило се приемат като бонус – с благодарност за жеста, но без да се ценят кой знае колко. В това отношение PR-ът на управляващите заслужава да му се свали шапка. Практиката всичко подарено да се надписва е класически протоколен номер. Оказаното внимание трябва да е документирано. Проявеното старание да не останеш незабелязан задължава. Така беше и с автографите по демонстративните чешми и църковни покриви по селата, така беше със стоте хиляди картички, изпратени с личен подпис от Симеон за Коледа. Стратегията бе преповторена с писмата, които председателят на НДСВ прати до депутатите си. „Надписването“ на двете дизелови мотриси, които с песни и пляски прелетяха от Черно море до Витоша миналата неделя, беше венецът на методиката за затвърждаване на знанията. Честно, не остана някой, който да не е разбрал, че НДСВ купи мотриси за народа. Но и в това няма лошо! Който може – може! Безобразното в случая е, че става дума за разиграване на немотията. За експлоатация на ниските стандарти.

Ако появата на първите две мотриси се бе разминала с допустимите за подобен информационен повод пресрилийзи, телевизионни репортажи, пресконференции и водосвети, пак всички щяха да са наясно какво е свършило Министерството на транспорта. А случката щеше да се е вместила в границите на номиналната си значимост. Още с разпращането на сценариите за “демонстрационното” пътуване обаче, дни преди Николай Василев да подкара влака, бе даден сигнал, че ще има спектакъл.

Ясно е, целевата група, за която бе разигран панаирът с мотрисите, бяха хората, забравени из най-дълбоките завои на националната жп инфраструктура. Вземете кой да е пътнически влак и само гледайте пътниците, които се качват и слизат по гарите. Те почти винаги влачат нещо тежко след себе си и продължават да разнасят онези продълговати плетени кошници, покрити с плат, едро тропосан към папура. Човек никога не може да отгатне защо и накъде пътуват. Но ако се заслуша в приказките, с които убиват времето – те са все разкази за някакви неприятности, свади и скандали, за беднотия, за трагедии, странно как преживени и превърнати в мрачен фолклор. Гаровите зяпачи, търсещи случайна активност, за да разнообразят традиционното си бездействие, също цъкаха из мотрисите. Прицелен във всички тях, влаковият сценарий трябваше да създаде усещането, че се сбъдва онова, което дори не е сънувано.

Изнизването на лъскавите композиции край кантоните на села и паланки наистина бе сюрреалистична гледка. Футболистът Трифон Иванов кара влака между Горна Оряховица и родното си село Поликраище. По южното трасе на микрофона е Тони Димитрова. Вместо да запее, тя казва, че “вече сериозно се замисля за кого да гласува на предстоящите избори”. В Бургас хора цъкат из луксозната тоалетна и жалят, че след месец ще прилича на нужника в Синдел. В този момент с всичката административна строгост в разговора се намесва шефът на железниците и казва, че в случай на вандалства лично ще спира мотрисите от провинилите се линии. Страшно!

На гарата в Сливен чака оркестър “Карандила”. В Ямбол кукери гонят злите сили от “Дезиро”-то! Там вицепремиерът Василев получава антикварен железничарски фенер, а в Стара Загора сам директорът на историческия музей му връчва албум, разказващ за съкровищата на региона. На влака се качва актрисата Цветана Манева. Преди това Николай Василев получава още подаръци – местният художник Сиромашки му носи пластика на железничарска тема. Пловдив посреща влака с мажоретки, а в Пазарджик вицепремиерът не издържа и се хваща на хоро. Оттам започва и демонстрационното пътуване на Коцето-Калки, който пее до София. Финалът – Симеон Сакскобургготски също подкарва влака (по утвърдена семейна традиция), Валя Балканска пее космическа песен, девойки в национални костюми носят още хляб и още сол.

Рискът при организацията на подобни пошльотини винаги идва от нечия превъзбуда. От пренапомпването на ситуацията. И тогава става ясно, че каквото надробиш, това ще сърбаш. Сам шефът на железниците Наско Цанев зачете пред Симеон Сакскобургготски и немските му гости – министъра на транспорта на Германия Волфганг Шулпе или членовете на топмениджърския екип на “Сименс”, стихотворението на някой си Стефан Богданов, пропътувал цялото демонстрационно трасе:

Ако искаш за броени часове да попаднеш във страната на Алиса, попътувай мъничко поне с новата мотриса. Ако искаш планини, реки, поле, да преминеш като волна птица, попътувай мъничко поне с твоята мотриса. Ако искаш Искърското дефиле да си спомниш Вазов как описа, попътувай мъничко поне с нашата мотриса. Ако искаш в нови светове някой с теб да се здрависа, попътувай мъничко поне с европейската мотриса…

Изборите пристигат на първи коловоз. Стратегията е видна отвсякъде – нещо пак “незабавно и несимволично”, само че този път подпряно с целия ресурс на властта. Никой не го е правил по-добре. Никой не е навлизал толкова дълбоко в технологиите на популизма. Добрата новина е, че след месец-два новите влакове ще станат част от пейзажа. Само начинът, по който всичко това се случи, ще продължи да възпроизвежда до безкрай тесните кръгозори на посредствени стихоплетци. Властта, пристигаща с “демонстрационни” мотриси, кукери и оркестър “Карандила”, трудно се откопчва от хората край гаровите перони. Тя управлява от името, но и за сметка на хората, които цъкат от почуда из тоалетните „вакуумен тип в съответствие с европейските стандарти за екологосъобразност и комфорт“ . Това е и предимство, и недостатък на демокрацията – управляват хората. Затова най-важното е кой кого качва на влака си.

* Текст от популярен градски шлагер, създаден през 1929 г. от Стоян Миленков по повод прелитането на легендарният дирижабъл LZ 127 „Граф Цепелин“ над България.