Изтощителната игра на популизъм

В първите дни след избирането на Георги Първанов за президент на две страници в столичен вестник се появи голям и добре илюстриран материал, озаглавен „Първанов израснал в къща с клозет на двора“. За гражданската чувствителност към изборите, техните субекти и резултати разгръщането на подобна визия за новоизбрания държавен глава е обидна. Още тогава обаче гражданската чувствителност пропусна основен детайл: подобен „салют“ за новоизбрания президент бе напълно в духа на левия политически маркетинг у нас.

„Социалният президент“

По време на предизборната кампания левите подшушнаха идеята, че предстои да бъде избран „социален президент“. Встъпвайки в длъжност, самият Първанов каза: „Аз поемам функциите на държавен глава в името на амбициозната идея да възродя българската държавност, да укрепя авторитета и доверието към българската държава – не държава, потискаща и администрираща, а държава активна, регулираща, социална.“ Така номинално лявото мислене бе отдалечено от смисъла и функциите на институцията.

Какво означава „социален президент“? Механичното въвеждане на държавния глава в подобни функции, копиращи текст от конституцията, ражда политическа безсмислица. Допускането на „социално президентство“ автоматично допуска и обратното – антисоциално президентстване, което си е нонсенс. В смисловата суматоха между двете обаче държавният глава отваря някакъв скрит вход, втурва се в други, различни и недопустими схеми на социално бащинство. Всичко – от предизборното подхвърляне за повишаване на пенсиите през споменатата вестникарска биография до словото на Първанов при встъпване в длъжност, означаваше само едно: обръщане към негражданското, неурбанизираното ляво мислене и поведение. Постепенно платформата на „социалното президентство“ зае лексикални нива. „Народът“ и „хората“ подмениха „гражданите“. Думите оформяха контекста на обществените очаквания.

Преформулиране на Отечеството

През 1992 година правителството, съставено от Любен Беров с мандата на ДПС, бе анонсирано като „експертно“. То мина трудно през парламента, но оцеля почти две години, за да остане в историята като един от най-печалните знаци на поръчковата посткомунистическа безотговорност.

Когато журналистът Леонардо Маизано от вестник „Ил соле – 24 оре“ констатира в интервюто си с министър-председателя Сакскобургготски, че „все пак това (днешното) е едно експертно правителство със слаб политически и административен опит…“, Симеон го допълни: „Ние сме едно младо движение, а не вековна политическа сила. Нашата единствена идеология е Отечеството, на което държим много, както би трябвало да правят всички отговорни политици.“

В края на мандата си правителството „Сакскобургготски“ затваря цикъла на популизма, с който дойде на власт, с още популизъм. Някакви анализи оттук нататък – или кой знае кога – ще трябва да дадат смислено обяснение на факта, че най-аморфното, затворено и политически невидимо българско правителство излиза от мандата си с рейтинг, съпоставим с този при встъпването му в длъжност. Един факт задава предварителните параметри на анализите:

И днес в България няма достатъчно мощна, ясно различима, категорична, самообозначаваща се и жертвоготовна дясна интелигенция. Онази, която идеологизираното говорене нарече художествено-творческа и сякаш затвори възможностите за по-нататъшното й дефиниране. В кризите на гражданското самоопределение през последните петнадесет години дясното мислене трудно намираше терминологията, образите и звученето си. У нас никога не стана ясно, че противопоставянето на статуквото е начин на интелектуално съществуване, въпрос на аргументация и принципи. Въпрос на способност за отвоюване и готовност за достойна загуба на позиции. И на готовност за поемане на отговорността за двете. В празното пространство „Отечеството“ лесно може да бъде преформулирано като идеология, да се превърне в политически аргумент. Така дори след Беров и Сакскобургготски идеята за „експертно правителство“ отново продължава да е възможна.

Терминологичните игри

В интервю за националното радио на 28 ноември т.г. президентът Първанов каза следното: „…аз бих апелирал към партиите да обявят своите персонални виждания, своята персонификация на алтернативата ако щете, още отсега, в началото на 2005 г. Така хората наистина ще могат да избират идеи за управление и ще знаят кой ще олицетворява, кой ще реализира тези идеи в бъдещото управление.“

Проектиран върху полето на терминологичните игри, смисълът на това послание изглежда достъпен, смилаем, дори социално адекватен. В рамката на политическата логика обаче той придобива чертите на словесен пачуърк – някаква уж нова декорация от износени намерения. Няма демократична система, в която идеите за управление да се олицетворяват от личности. Те са изпълнители, заложници на политическата си кауза и чак след това на персоналните си успехи и провали. Политиките, визиите за настоящето и бъдещето на обществата се градят от партиите. От колективните усилия на елити, попаднали във високите орбити точно заради способността си да формират екипно мислене, системи на контрол и отговорност. С две думи – идеите за управление са продукт на конкуренцията между партиите, на многопартийността. Точно затова още отсега, от началото на 2005 г. гражданите действително трябва да заемат ясна позиция по отношение на политиките, идеите за бъдещето и реториките, между които ще им се наложи да избират през следващото лято. И да са готови да носят отговорността за избора си.

Бягството от смисъла

Някъде другаде, в плоскостта на лявата колективност, нещата с избора изглеждат различно. Там хората си харесват водачи, отдават енергията си на лидери, на „експертите на нацията“. Непрекъснато търсят спасители, някакви авторитети, които могат и знаят… Лявото мислене на хората създава покровители, стоварва очаквания, но няма механизми за търсене на отговорности. Затова обича да забравя, непрекъснато да повтаря грешките си, да вярва все в едно и също, което никога не се случва. Обича да се възторгва от дребни жестове, от чешми и замазани църковни комини, дори от това, че говорят неговия жаргон. Да приема намеренията за факт, да гради паралелни реалности от несбъднати теории. Като тази за „социалния президент“.

Така някак пророчески, в стила на репетираната премиерска вентрология се обади още един глас „отникъде“. Президентският икономически съветник, експертът от Лондон Димитър Иванов перифразира идеята: „На българите е необходима национална формула, без значение дали е лява или дясна. Национално правителство, което да включва най-блестящите специалисти на българската нация.“ Някакъв импресионизъм… Бягство от смисъл на говоренето. Празен монолог за невъзможното съжителство на десен министър на финансите и леви на здравеопазването и образованието. Или нещо подобно. Но твърде много популизъм за тясното място, в което гражданите трябва да воюват, за да не ги наричат снизходително „хората“!

Най-откровеният и математически сух коментар на цитираните думи гласи, че подобна софистика е коварна. С формулата за ненужната координатна система между лявото и дясното през 2001 г. българският преход създаде прецедента на управлението „Сакскобургготски“. Дълго подготвяната и методично прилагана стратегия за оцеляване на статуквото приключи с отказ от политика. Отказ от схемите за обществена саморегулация. И с безусловното делегиране на всяка отговорност в полза на „най-блестящите специалисти на българската нация“ без значение леви или десни.

Търсенето на месията

Някак абстрактно за гражданите продължава да е ясно, че съществува дясна схема, в която всеки поема грижата за обществото, грижейки се сам за себе си. На теория все още се знае, че „смяната на кода“ (по Костов) изисква компромиси, прагматизъм и усилия, които не водят задължително до истината. Като маркиран текст в съвременната история на България остават пасажите на четливо заявените позиции – дясно и ляво. До всеки от тях неизменно стоят записките на свидетели, удостоверяващи яснотата на визията за перспективите и постижимостта на целите.

На другия полюс с пасивната упоритост на хората продължава изтощителната игра на популизъм. Продължава търсенето на месията технократ, на новия непокварен, на мълчащия, който в нищо не може да бъде обвинен. Защото хората често нямат позиция. Там непрекъснато се раждат поривите за нещо „национално“. Липсата на конкретна визия за бъдещето върти главите все назад. Просветват идеи, като тази да си върнем „История славяноболгарская“. Да я заменим, да дадем, но да си я върнем. Да върнем някак си цялото минало. Барабар с пенсиите в автентичния им вид, с времето, за което в парламента Емилия Масларова съвсем наскоро напомни така: „Тогава имаше и пълни хладилници, и почивки…“ Чака се връщането на „държавата“, която дели поравно и раздава справедливо. Точно там, на левия полюс, са струпани всички изпращачи на политическата смисленост. И всички посрещачи на поредните „най-блестящи специалисти на българската нация“. При това без значение леви или десни!?

Декларираният отказ от политика

Целия прочит на неясните послания, които хранят неясни очаквания, води до един единствен извод – идеите за т.нар. експертно правителство никога не са имали по-голям шанс. Този път те просто довършват дългото изречение за излишността на партиите. Съвсем неотдавна Сергей Станишев оповести, че елитът на БСП (каквото и да означава това) наброява около 30 000 души. Елитът! И почти половината от него иска да бъде обучаван „в партийни техники и съвременни леви политики“. Така на фона на политически необразования и любознателен ляв „елит“ думите на Първанов звучат направо пророчески. „Партиите ще спечелят, ако успеят да вкарат в управлението най-добрите управленци, силните експерти на нацията, които бяха отклонени, бяха изтикани дори, ако щете, силово, в периферни сфери, в бизнеса.“

Декларираният отказ от политика обаче има и друга логика. Левият комплекс от провала на Виденов така или иначе трябва да бъде окончателно преодолян. Никога след 1994 г. социалистите не са били толкова близо до властта и толкова внимателни да не преиграят. Този път може би няма да им е нужен дори ляв премиер. Лондонският съветник Димитър Иванов каза и това: „Няма алтернатива на управлението на Симеон Сакскобургготски.“ В политиката обаче има правило: Популизмът на думите търси баланс в популизма на действията. Той не произвежда политика. Напротив – консумира я, при това лакомо. Изчерпва ресурса си, самоопровергава се непрекъснато и трупа непогасими дългове. Бавно, но неизменно ражда диктатури като единствена алтернатива на фалита си. Или циклични национални провали. Или пък създава тлеещи демокрации, в които хората и гражданите поддържат лагерите си единствено като доказателство, че са напълно излишни.