Re: Да вдигнем знамето в училище

Внимавайте чии съвети ще приемете, но бъдете търпеливи с тези, които ви ги дават. Съветите са форма на носталгия. Даването на съвети е изваждане на миналото от мястото му, забърсване, боядисване на грозните части и преработване, за да се предложи на по-висока стойност.“

Иронично, но това е всъщност един от съветите, които Кърт Вонегът дава в речта си пред студентите от випуск 97 на Масачузетския технологичен университет. Ако сега приемем като съвет посланието „Да вдигнем знамето в училище“, можем да направим няколко поразително ясни открития за стойността на казаното от Вонегът:

1. Точната посока, от която долитат подобни послания, винаги е пределно неясна. Ясна е само тенденцията, на която са подчинени. При това положение търпението и острото внимание да бъде установено чий е съветът, който долита с тях, са изключително ценни. И двете качества обаче са крайно неприсъщи на поколението, към което е ориентиран призивът за вдигане на знамето. Следователно то вече е жертва на всичко онова, което следва в цитата от речта на Вонегът.

2. Не би трябвало да има никакво съмнение във факта, че „Да вдигнем знамето в училище“ е послание, съдържащо свръхдоза носталгия, доловима само за хората от онези поколения на 35-40 годишните, които са свиклани или са се самонаучили да четат настоящето с кодовия ключ на иносказанаията. Децата, които ще вдигат знамето сега, отдавна са изложени на риска носталгията да им бъде вменявана, без да им е ясно по какво точно ще тъгуват подсъзнателно.

3. Като кампания, като настроение и като внушение „Да вдигнем знамето в училище“ е „изваждане на миналото от мястото му“. А поради ред методично предзвиквани стечения на обстоятелствата българските деца от първи до дванайсти клас нямат и понятие къде точно е мястото на българското минало. Изключенията са най-често „родителски грешки“, вадещи днешните тийнейджъри от контекста на настоящето.

В случая словото на Вонегът пред випуск 97 на Масачузетския технологичен универсиет е само матрица, която позволява по-лесното разпознаване на скритите картинки в поредния патриотичен комикс. Разгърнат в серия от илюстрации, неговият сюжет никак не е забавен.

Патриотичните отпадъци

Навсякъде по света националният флаг е един от знаците на суверенитета. Знак на принадлежност към определена традиция, култура и ценностна система. Гражданската удовлетвореност от статуквото, което те му гарантират, става основа на чувството на признателност и привързаност към бащите – основатели на нацията. Става база на патриотизма. В страните, където тази база е факт, не се тича за щяло и нещяло при историята. От нея не се гребе идеализирана митология, за да се прелива на обезкървеното настояще. Там знамената се веят непркъснато. Те са част от бита, защото битът е продукт на непрекъсваната традиция, на свободата и демокрацията. В тези страни знамето се вдига и сваля с церемониалности само по изключение. При нужда от мобилизация на съществуващия силен и мотивиран патриотичен дух. Останалото, както биха се изразили гореупоменатите нации, си е чиста проба patriotic scrap*.

Сега, в Деня на народните будители, всяко българско училище вдига знамето, мобилизира, за да мотивира патриотичен изблик. Парите за това знаме се събираха като за Червения кръст – в касички за волни пожертвования от минувач на минувач. Ангажирахме се всенародно!

Помните ли сцените от “Двадесети век” на Бертолучи: олевелият народ събира парче по парче червени парцали, за да съшие огромното парцаливо червено знаме на пировата си победа. Под него застанаха всички – целият народ. Вдигнаха го на щиковете – високо, като шатра. После някой събра оръжието. Останаха само знамето и ентусиазмът. След това изчезна първо ентусиазмът, после и знамето.

Преднамерената деполитизирност

Вдигането на знамето е и моментно припомняне на историята. Символ на пътя от нищото до върха, на непрекъснатото движение. Следващото лято осемнадесетгодишните ще гласуват за първи път. При това без да са прочели и ред за историята на българската демокрация, която ще им даде право да го направят. По този въпрос училището, в което ще се вдига знамето, мълчи. Като виновно. И възпитава мълчаливото примирение с подмяната на историята.

В началото на деветдесетте един от последните живи социалдемократи, минали през ада на 1947-ма, ми разказа история отпреди петдесет години. Арестували него и сестра му. После него го пуснали, но задържали момичето. След месец повикали майка му да прибере трупа. Казали й, че сестра му се попарила с вряла вода, докато се къпела. Човекът бършеше сухи сълзи и казваше: “Ние, господине, не бяхме хора, които не знаят откъде се пуска топлата вода в банята!” Цяло едно поколение, което сега вдига знамето в училище, е пренесено с вързани очи през българската история, последвала тези събития. На път са второто и третото… Зад завесата на преднамерената си деполитизираност българското училище произвежда личности без позиция. Това е истината. Гражданското мълчание днес е функция на гражданското мълчание от вчера.

Плющене на голо

Флагът е символ и на самопречистващата се история. Българската е задръстена от недомлъвки, от мънкане, от авторитетно отричане на очевидното. Задръстена е от поскомунистическо милиционерско дрънкане за някаква свобода и някаква демокрация, напълно изтръскани от смисъл. Съвременната ни история е преляла от наглото философстване на онези, които в празното пространство на комунистическа безалтернативност са имали хладнокръвието и безскрупулността да се възползват от статуквото, наложено след случки като тази с крана за горещата вода. Безизходността на общественото примирение с този факт лишава нацията от кауза. А вдигането на знаме без кауза е плющене на голо, патриотизиране на отсъстващия смисъл и нищо повече.

Аргументационната криза

Като се започне с почерпените футболни агитки, патриотично изявяващата се част от българските политици, даже мутрите и чалгаджийките им, публиката от гълъбарниците на обществения театър, като се мине през децата от началното училище и се стигне до горните курсове на ВУЗ-овете, всички заедно са наизустили един и същ отговор, в случай че изпаднат в аргументационна криза по патриотичния въпрос. Той звучи странно, изглежда като осморка или като оня математически знак за означаване на безкрайността: “Горди сме, че сме българи, защото… сме българи.” Питайте децата защо ще вдигат знамето в училище? Отговорът е стопроцентово предвидим: “Защото сме българи. Защото трябва да се гордеем, че сме българи.” Освен че е глупав, издаващ някакво шовинистично дебелоглавие и напълно празен от смисъл, този аргумент е и тежко наследство.

Някога, в годините до 1989-а, между БКП, държавата и родината имаше три знака за равенство. Така за удобство на пропагандата едното се преливаше в другото. Противопоставянето на режима лесно се квалифицираше като родоотстъпничество, сквернословие и сквернодействие спрямо историята и паметта на безспорните личности в нея. Тогава фразата – “Горд съм, че съм българин”, нямаше нужда от допълнителна аргументация. Тя естествено произтичаше от взаимосвързаността на родината, държавата и Партията им. Монолитният патриотизъм беше патерица за измислицата “социалистически интернационализъм” и бойна машина срещу “безродовия космополитизъм”. Ужасни спомени…

Интуитивната носталгия

Днес е друго. Сега обществото съществува (или поне така би трябвало да е) на базата на диалога, спора и по-силната аргументация. И точно по тази причина способността за намирането на аргумент за което и да било твърдение е залог за оцеляване на гражданина. Обществата на свободната съвест, мисъл и слово, обществата на свободната конкуренция нямат никаква нужда от дебелоглави и неразсъждаващи губещи. Те ги погубват. Обществата, между които трябваше вече да се е подредило и нашето, съществуват благодарение на победителите – в конкуренцията, спора и аргументацията. Хайде да направим следния експеримент: да накараме десет произволно избрани средностатистически граждани да довършат изречението “Горд съм, че съм българин, защото…” С неубедителни малки изключения в повечето случаи трите точки ще си останат на мястото. Защото средностатистическият гражданин като средностатистическия тийнейджър е свикнал да няма нужда от аргументация. Нещо като дебелоглав мажоритарен вот, като автоматично принадена, лишена от анализ групова солидарност, която предпазва от тежестите на индивидуалната отговорност.

Посланието е ясно: “Да вдигнем знамето в училище!” Отговор няма. Замества го стандартизираното действие – автоматично генерирана, интуитивна носталгия, извадена от мястото си в миналото, забърсана и пребоядисана, за да бъде предложена на някаква уж нова и по-висока стойност: „Re: Da vdignem znameto v u4ili6te!”

* от английски  – отпадък, шкарто, брак