За да изпревари това мълчание, още на 13 август „Дневник“ изпрати до директора на Дирекция „Социални дейности“ в Община Варна Любомира Комитскаседем въпроса за подготовката на акцията. От техните отговори трябваше да станат ясни четири неща:
Въпроси до общинската администрация във Варна, изпратени на 13 август т.г.
- Дали местната администрация разполага с надеждна информация за точния брой на хората във всяка от постройките, подлежащи на събаряне;
- Изготвила ли е Дирекция „Социални дейности“ в Община Варна план за работа с хората, чиито къщи разруши днес и работила ли е по него.
- Разполага ли Дирекция „Социални дейности“ в Община Варна с информация за броя на децата, пенсионерите по болест и хронично болните сред жителите на незаконните постройки в „Максуда“ и какви грижи ще бъдат положени за тях;
- Използва ли местната администрация съдействието на неправителствени организации в работата си с ромското малцинство във Варна.
Пет дни по-късно пристигналият отговор не беше нищо повече от copy-paste на класическото чиновническо нехайство и нежелание за разговор по темата. Писмото, препратено през пресцентъра на Община Варна, роди обоснованото предположение, че администрацията там не носи отговорност и за това не е работила по решаването на проблеми, свързани със зададените въпроси.
Или с други думи, общинската администрация във Варна:
- Не е имала план за действие след края на днешната акция по събаряне на незаконните постройки в „Максуда“;
- Няма задължението да се интересува къде ще отидат и с какво ще се занимават хората, останали без домове и колко точно е техният брой;
- Не знае колко са децата, болните и безработните, живели досега в тях;
Отговори на въпросите, зададени от „Дневник“ на 13 август
Отговорът по седемте въпроса, зададени от „Дневник“, съдържаше единствено сухи препоръки, към кои други институции трябва да бъдат отправени те. И толкова!
Следвайки
логиката на административната „подреденост“
която винаги буди подозрение, послушахме съветите и отправихме въпросите си до хората и институциите, които ни бяха препоръчани.
Направихме го още на 18 август – два дни преди да щракне „клапата“ на днешното зрелище. Два дни, в които отново не последваха отговори. Нито от регионалния директор на Агенцията за социално подпомагане във Варна – Димитричка Кънчева, нито от Христо Христов, кмет на районна „Младост“, където се намира гетото „Максуда“. Отговори единствено Борислав Михайлов, директор на варненското Бюро по труда.
От телефонния разговор с него се разбра, че нито общинската, нито някоя от районните администрации във Варна са влизали в контакт с него в опит да установят, колко точно са безработните роми в гетото „Максуда“.
„Невъзможно е, каза Михайлов. За да бъде установен статусът на безработен гражданин, той сам трябва да се яви в бюрото и да заяви, че търси работа“.
Прав е! Но, за да стане ясно, че тази процедура очертава обречен кръг, е достатъчна само една разходка по високо било над отвратителната мизерия в „Максуда“. Само една! След нея алинеите и параграфите изчезват като написани със симпатично мастило.
Смисъл има само усилието, хората от дерето на циганската махала във Варна (а и всяко друго от стотиците цигански дерета в страната), да бъдат извадени от
картонените кутии, в които минава животът им
Но и да бъдат научени, до коя врата да стигнат, за да намерят изход от него.
Вместо това разбрахме, че на 13, 14, 15, 16 и 17 август директорът на Дирекция „Социални дейности“ в Община Варна Любомира Комитска „е извън офиса си, тъй като работи по важен социален проект“.
„В среща“, „извън сградата“ и непрекъснато „заета“ беше и регионалният директор на Агенцията за социално подпомагане във Варна – Димитричка Кънчева. Отговорът, който получихме след опита си да се свържем с нея дори днес, в деня на събарянето на ромските къщи в „Максуда“, беше същият, но в „разширен вариант“. През техническия й сътрудник научихме, че въпросите, които сме задали, „трябва да минат за съгласуване през Агенцията. Това е администрация, казаха, има си начин на работа“.
Междувременно, от рано в четвъртък, „спасителната акция“ на местната Дирекция за социално подпомагане течеше в панически порядък – с тетрадки и химикали. Служителки на социалните служби във Варна, трескаво записваха имена, смятаха на глас местата в евентуалните места за настаняване на бездомните и децата, цъкаха с език, че не стигат, събираха се за кратко и пак се пръскаха тревожно
сякаш ги беше изненадало цунами
„Двайсет години живеем тук в тази къща, сочеше зад гърба си днес сутринта Георги Еленков. Беше излязъл от талашитената си колиба в инвалиден стол. От 13 години сме регистрирани тук. Вярно е, къщата е незаконна, но допреди година имахме и ток, и вода, и канал. Плащахме си редовно. Сега трябва да заведа децата някъде – къде, не знам! Ако не намеря, ще построим нова къща ей там – до езерото“.
Така стана с три ромски семейства и през 2011г., когато също като сега предстояха местни избори.
Тогавашния кмет на Варна Кирил Йорданов, изгонен предсрочно от кабинета с грамада от камъни, разруши къщите им, за да ремонтира крайезерния път в града. Според официално обявените тогава сметки, километър от него излезе 3 пъти по-скъп от километър на магистрала „Тракия“.
По този път, преди да номинира Йорданов като кандидат-кмет на ГЕРБ за четвърти мандат, с кортежа си мина и премиерът Борисов. За да не види как циганите от разрушените къщи бяха струпали колиби на метри от пътя му, пред тях беше подредена композиция железопътни цистерни.
В четвъртък във Варна,
безотговорността на държавата и местната администрация
бяха скрити с повече фантазия. Но и по-двулично.
Рано сутринта, час преди началото на акцията по разрушаването на незаконните къщи в „Максуда“, общинският пресцентър изпрати до медиите мейл. Изненадващо, той съдържаше фрагменти от отговорите, които очаквахме още преди седмица. Само че на странен език. Той звучи така:
„Издадени са 58 /петдесет и осем/ броя заповеди за премахване на незаконни строежи, на ул. „Георги Пеячевич“ и ул. „Д-р Иван Селимински“. Заповедите са издадени на основание чл.225а, ал.1 от ЗУТ във връзка с чл.223, ал.1, т.8 от ЗУТ и предоставени правомощия съгласно Заповед №1397/07.05.2014 г. на Кмета на Община Варна“.
На другия език – този на невъзможността да се справиш с живота си и паниката от ударите на безразличието тези няколко „криптирани“ редове звучат ясно:
„Къде да отида, кажете ми? Ако мога да отида другаде, няма изобщо да стоя тук. Ще вярваш ли – аз от кофите за боклук взимам хляб, за да храня децата и внуците си – само и само да ходят на училище… Животни да бяхме…“
Няма значение кой говори. Човек е!