(От „Дневник„)

И вие сте цигани! Цигани! Цялата ни държава е циганска!“.

С това „резюме“ на постиженията в сферата на ромската интеграция и нейното актуално състояние, миналия вторник радикализирани жители на неромската махала в с. Гърмен прогониха вътрешния министър Румяна Бъчаварова. Дори във функцията си на оглавяваща едно от двете силови министерства в държавата, тя не успя да влезе в диалог с протестиращите срещу невъзможното им съжителство с циганите от гетото „Кремиковци“. Което означава само, че „върховете вече не могат, а низините не искат“ да я карат както досега. Ситуацията е революционна. При това не от вчера.

Помните ли оня отвратителен „Блок 20“ в Ямбол?

Построили го в залеза на „зрелия социализъм“ – през 1988 г. В 145 от общо 198 апартамента настанили социално слаби семейства от ромската махала, повечето от които работници в местната „Чистота“.

През 1991г. блокът бил изоставен от общината, наемателите спрели да плащат наемите си, а през 1994г. „разкостването“ му стигнало дотам, че в него вече нямало канализация, вода и електричество.

За 15 години общинският съвет в Ямбол гласувал 4 решения, с които опрощавал наеми на живеещите в „Блок 20“. Според доклад на асоциацията „Национална мрежа за децата“ те са вземани с една единствена цел – за да бъдат ангажирани по време на избори гласовете на живеещите там роми.

Като застраховка срещу отговорността, която биха носили при евентуални нещастни случаи, вместо да възстановят контрола върху собствеността си, през 2005 г. общинските съветници в града решили да прекратят всички договори за наем. Но не извели наемателите от апартаментите им.

Така през 2010г. „Блок 20“ вече беше

едно от най-гнусните български гета,

но чак след като в него падна панел и едва не уби дете, кметът на Ямбол взе решение да го разруши. Мотивите му бяха наглед човеколюбиви, но в действителност нямаха нищо общо с търсенето на трайно решение за основния проблем – пълното оскотяването и социалното изключване на ромите, живеещи в блока.

В крайна сметка през септември 2009г. той беше сринат, обитателите му – изхвърлени на калната поляна, край която беше построен и никой не си мръдна пръста, за да им осигури поне палатки (да речем от армейския резерв), в които да посрещнат приближаващата зима.

Още когато през май 2010 г. се заговори, че предстои събарянето на блока, идеята жителите му да бъдат пръснати в селата наоколо, вдигна хората там на бунт.

Според неофициалните данни на общинската администрация в Ямбол непосредствено преди да бъде разрушен в „Блок 20“ са живели повече от 2000 роми.

Какво се случи с тях така и никой не разбра. Защото никой не го беше грижа.

Потънали са анонимно в стотиците гета из страната.

Години наред с неизменно упорство, точно както в случая с „Блок 20“, държавата, но и местната власт съзнателно, користно или от късогледа политическа глупост блокираха решаването на проблемите в циганските гета.

Провалът на усилията за интеграция на ромите мина и през мрежата на десетки НПО-та, създадени целево от приятелите на разни власти с единствената цел да източват ресурса за образование, социализация, семейно планиране или превенция на престъпността в общностите им. Така с алтруистичното оправдание, че делегират дейности, с които уж сами не могат да се справят, общините на практика финансираха организирани престъпни групи, за купуване и продаване на избори, за самовъзпроизводството на една и съща безотговорна политическа каста, която ги управлява без алтернатива.

По същата технология бяха компрометирани и всички граждански усилия за спиране на социалната дезинтеграция и

настъплението на „гетото“ в мисленето и поведението

– далече зад границите на ромските махали. Резултатът – в гета бяха превърнати перифериите на големите градове в България, цялата провинция, селата. В тях хората живеят като в анклави – обградени от безразличие, удавени от безотговорност, без държава и без перспектива. Затова през миналата седмица и признанието на „бунтовниците“ от Гърмен дойде някак естествено: „Ние не сме по-богати от ромите, но работим, трудим се по нивите за прехраната си, а те ги обират. Въпросът вече е на оцеляване“.

Въпросът е

кое от гетата ще види сметката на другото

И дали жандармерията изобщо някога ще си тръгне от Гърмен. Защото не само за хората там точката, от която връщане назад няма, вече е близо. По-страшното е друго.

Отдавна е заличена границата между недоволството от липсата на повече закон в гетата и омразата към ромите, които също страдат от нея.

Заличена е границата между бунта срещу принудителната мизерия и агресията към този, с когото трябва да бъде делена.

Няма я вече границата между ретроградното неприемане на културното различие и самоунижението на расово отхвърляне.

Зад червената линия, от която ни дели само крачка, чакат

дружините на голите глави и металните пръти

Идват гражданските патрули и доброволните отряди. Настава времето на саморазправата и самоделното правосъдие, което винаги крие риска да гръмне в ръцете ни. Идеята за самоорганизиране срещу ромите вече сближава хора, доскоро непримирими в различията си. Истерията „Не-искам-да-живея-повече-стях!“ мутира в нещо, наподобяващо „гражданска платформа“.

Затова ако не застане на позициите си веднага, съвсем не след дълго държавата ще бъде принудена да харчи не за рекултивирането на гетата, които сама създаде, а за възстановяването им след тежък погром. Ще й се наложи да лекува непримирима омраза, за което няма да стигнат десетилетия. Такава е тази сметка.

В другата има точни цифри. По данни на Световната банка всяка година България губи по над 370 млн. евро заради неадекватното участие на ромите в пазара на труда*. Това е приблизително три пъти повече отколкото страната отделя всяка година за субсидиране на болничната система и четири пъти повече от бюджета за детско здравеопазване.

Решението е трудно. Няма как ромите, които години наред бяха оставени безпризорно да се прехранват из сметищата на България, от утре да заживеят другояче, да пратят децата си на училище, да тръгнат редовно на работа и от разходната да минат в приходната графа на държавата.

Няма как и хората, които години наред са крили своята част от общото гето зад бодлива ограда, за да опазят малкото, което им е останало, изведнъж да ги приемат като нови съседи.

И за едното и за другото трябват постоянни усилия.

И хайде ние – от тази страна на оградата, да спрем да се правим, че не забелязваме ромите. Да кипваме само ако „Чае шукарие“ ни пречи да си довършим карето, а да се правим на ударени, когато в съседния двор водят булка, ненавършила 13 години. И да спрем да се провикваме, че ще варим „циганите на сапун“. Защото каквото повикало – такова се обадило.

–-

Публикация на същата статия в „Дневник“ – тук.