Преди малко повече от година и половина варненският владика Кирил принуди със сила отец Любомир Попов, който тогава служеше в църквата “Св. Атанасий” в града, да напусне храма си. Формалният повод за митрополитския гняв бе протоколен гаф, предизвикан не от свещеника, а от общинските организатори на една церемония за освещаване на ремонтирания паметник на Граф Игнатиев във Варна. Поканили владиката като официален гост, а отецът да отслужи водосвета. Онова, което последва, бе скандал, вдигнат от Светиня му в разгара на самото тържество, а след това светкавична заповед за отстраняването на свещеника от църквата и пращането му да служи за наказание в храм на крайградския квартал “Трошево”. Още тогава така и не стана ясно кого точно и за какво наказва варненския владика: иконом Любомир Попов ли, енориашите на “Св. Атанасий” ли или тези от “Трошево”. И понеже около 4000 варненци зададоха този въпрос в подписка в подкрепа на свещеника, Кирил повика на помощ полиция, разби вратата на църквата, смени ключалките, после свири сбор за свещеническо подкрепление от цялата митрополия и толкоз. Започна безкраен спор: Кой е стопанин на имота? И точно тогава владиката Кирил постигна своето – обърна разговора за вярата в дърпаница за собственост и вкара проблема в улея на “попските скандали”.

Обществена тайна е, че под служебната си позлата Варненският и Преславски митрополит е интелектуално семпъл човек, трудно подреждащ думите в смислена последователност и въпреки сана си, така и неуспял да се отърве от мъчителната си провинциална злобливост. Обвити в имунитета на пожизнената си несменяемост, хора като него се реят почти безпроблемно из висините на потъналата в средновековно раболепие Българска православна църква. И понеже така са сложени в нея нещата, че бялото духовенство няма никакъв друг избор, освен примирено да послушничи пред висшето монашество, всеки опит за промяна на статуквото се наказва с показна жестокост – с взлом, унижение, демонстративно невъздържан гняв и високомерие.

Отец Любомир Попов бе преназначен от алтернативния синод на Инокентий, превърна в параклис залата, в която репетираше църковния му хор и продължи да служи за енориашите, които го следваха, както го правеше и преди. Онова, което варненският владика Кирил така и не можа да му прости, бе, че реши да прояви творчество, да замени страха с авторитет, да работи и да обединява, да създава общности и да провокира интелектуалната им близост, да върне на свещеничеството възрожденския оптимизъм и общителност, да го направи част от духовните елити. В крайна сметка – да се мъчи всекидневно да доказва, че свещеникът е просветител и мисионер, който знае какво говори и има какво да каже.

Цялата тази история обаче прошумоля медийно, стигна криво – ляво до националния ефир и вестникарските страници и после потъна… Защото Варна е далеко, а Бог – високо. Сега, съвсем без грам преднамереност и параноя участниците в гореописаното унижение могат да са сигурни, че Кирил направи генералната репетиция за вартоломеевата нощ на Максим. От полицията и превземането на църквата “Св. Атанасий” до свикването под хоругвите на номенклатурното свещеничество, та дори до пускането на проблема в улея на “попските разправии” за пари, имоти и свещоливници. Цялата тази случка с предизвестен край обаче осветли много по-важен проблем: култивираната липса на чуваемост между метрополия и провинция.

Проблемът около варненския храм “Св. Атанасий” не беше чут, защото не сме научени да се чуваме. Така се късат трасетата на гражданската солидарност. Поразеното обществено съзнание има глупавия навик да забравя бързо. И като забравя, повтаря глупостите си до припадък. На това разчиташе и владиката Кирил. На това разчита сега и Максим – че по стар селски обичай всяко чудо ще е за три дни! Че и този скандал ще потъне сред другите унизителни попски разправии, които превърнаха вярата в курбан чорба за изгладнели мизерници. И като нищо ще излязат прави! Защото проблемът с отнетия преди година и половина храм „Св. Атанасий“ във Варна е и в липсата на внимание към съдбата на християните, които се събираха в него за неделна служба, но и в липсата на демократичен усет за общата съдба на нацията.

Погромите върху вярата не могат да звучат далечно, макар и от дистанцията на 500 километра. Защото точно такива тихи и никого несмущаващи саморазправи отдавна са превърнали православната ни църква в учреждение, канцеларийка с тампони и печати, система от отношения, крепящи се на мизерни прикляквания пред началството и придърпвания на стола изпод ближния. В тази църква няма място за гражданска зрялост, в нея няма перспектива, вярата е преправена на институция, на дюкян за свещи, на безотчетна дарителница, на рентиерница. В тях никой не дръзва даже и да мисли да си отвори работа, като провокира помръдването на някаква гражданска активност. Няма кой да скочи и да пита, как така не се събуди по-рано патриаршеската енергия, за да даде сили на паството си, когато го връхлетя шокът на убития от бой наркоман в белмекенската комуна, на либийската смъртна присъда, на обезглавените шофьори в Ирак… Как достопочтеността на целия православен клир се пилее във фарфаронстване и периферна церемониалност, вместо да се съсредоточи върху въпроса накъде се е свлякъл интелектуалният потенциал на нацията? Или какво става в главите на децата, които не знаят нито защо получават подарък на Коледа, нито защо е червено яйцето на Великден. Нали просвещението беше църковното призвание? А свещеничеството мълчи като нямо за всичкото време, през което атеизмът беше политика на самата църква и въртенето на кадилницата служеше само за илюстративно изключение, което потвърждаваше правилото, че животът може да мине и без вяра.

Напротив – онова, което с охота вършат и Максим, и институцията му, е да налагат нищетата на собствените си стандарти наляво и надясно с тоягите на светската власт, чийто коректив е богоугодно да бъде. Всичко, което Максимовата църква е успяла да отсее от мъдростта си, е перфектното умение да превръща мита за Прокрустовото ложе в кодекс за смиреност и справедливост. И така да управлява – сама себе си, имотите си и… дотам.

Жалко само за църквата “Св. Атанасий” във Варна и за другите 200 църкви из цялата страна. Жалко за всички църкви, превърнати в арени на екстремно битовата визия за същността и предназначението на духовните ценности. Нейно е откритието, алхимията, която обръща Христовата кръв в нещо за комкане и почерпушка.