Въпреки всичко Доган получи ордена. Това е погром на договорените жестовете над пацифистките жестикулации на демокрацията. Погром, след който не остава дори празно място. Още по-страшно е – остава пейзаж със съсипана перспектива, в който всички долавят липсата на нещо важно, но бързат да освободят съзнанието си от безплодните опити да възстанови логиката. Защото всички вече са свикнали да приемат хладнокръвно, някак преднамерено толерантно гледката на нескопосани лифтинги по лицето от днешната ни история.

Човешки половинки

През 1992 г. осемнадесетгодишните днес са били само на шест. За тях четиринадесетте месеца от 1991 до 1992 г., в които СДС действително управлява, ще останат недоказан факт от многото факти на мътния преход. В тези месеци обаче мисленето бе на път да се обърне от категориите на перестройката към категориите на автентичната демокрация. Даже малко успя.

За днешните осемнадесетгодишни обаче няма да е останал спомен за участието на Доган в:

предателството

в паническото сваляне на това правителство

в свикването на Беровия кабинет с мандата на ДПС

в проваления за години напред демократичен проект на България…

За тях Доган няма да е агентът на ДС с псевдонимите Ангелов, Сергей и Сава. Те няма да помнят, че според официално публикуваните доклади на комисията по досиетата в 38-ото Народно събрание от 1974 до 1988 г. агентът с тези псевдоними е събирал и донасял като нещатен сътрудник “сведения за настроенията и поведението на български и чужди граждани по линия на протурски национализъм и интелигенция“.

Доган ще е стражът на етническия мир в България, новият герой, получил орден “Стара планина”. Лидерът на ДПС ще остане лице от новините със заслуги към държавата, при това декларирани, заверени, прошнуровани към делата на институциите в България. Онези институции, които след 2001 г. влязоха пълновластно в ролята си на мрачни творци, слепващи декора на някаква нова история. Само че хората в нея са видими наполовина. Засекретени са. Липсва симетрията.

В крайна сметка за днешните осемнадесетгодишни Ахмед Доган няма да е в никакъв случай човекът, инжектирал фатално българската политика с ензима на саморазграждането.

Думите на съшитите хора

В този налудничав цирк Доган най-сетне намери ложата, в която да потъне комфортно. Ложата, в която двуличието е претенция за благородство, а еросът на садистичното доминиране се превръща в публичен акт на политическо възпроизводство. Програмиран да унищожава логиката като свобода на демократичното мислене, в тази ложа Доган вече може спокойно и без страх от покушение да се изправи, за да заяви академично, че е не търговец с етническа толерантност, а философ на политическата търпимост.

Онова, което Доган всъщност успя да въведе като стандарт в българската политика, бе легализирането на етническата демагогия. Той успя да натрупа заряд от историческите комплекси на българските турци, от онова балканско перпетуум мобиле на етническите касапници, от никога несбъдналата се мечта за преодоляване на геополитическата ни обреченост. Взе своя дял дори от страха пред ислямския екстремизъм.

Доган е човек от архивите на българския демократичен провал. Човек, съшит от стратезите на идеята за национално единство с размити граници, през които свободно да търгуват с изтерзаното търпение и унищожените амбиции на народа си. Доган измисли дори дума, за да се облече в нея празнично за връчването на ордена – “заедност”.

Съшитите хора имат нужда от съшити думи.

Индулгенция на подставеността

Идеята Ахмед Доган да бъде награден с орден „Стара планина“ първа степен успя да натрупа всички принадени стойности, заради които бе лансирана.

Системно обезкуражаваното гражданско мислене този път бе изправено пред продукта на собствената си нерешителност. Вместо да криминализира подставеността, пресата на общественото безсилие се завъртя още един път, за да изплюе в лицето на същото това обществено безсилие безскрупулна, помпозна и общонародна индулгенция.

С васалска всеготовност Сакскобургготски доплати комфорта на месеците, оставащи до края на мандата му. И все така, изговаряйки думите сякаш отзад напред, остави истината за първородната си политическа зависимост от хора като Доган в липсващото начало на изречението.

Под индигото на перманентната си раздвоеност Първанов парафира за пореден път лековатото и винаги користно ляво отношение към символите. Така инсталира Доган в алеята на орденоносците си, край които със сигурност някога ще намине, за да поиска благословия.

Подреждайки една до друга цифрите на дребните си сметки, „Новото време“ също хвърли букет в краката на Доган – вероятно, за да запази ред в серията от нещастни бракове по сметка, които за пред хората нарекохме български политически модел.

Кодовете на манипулацията

В дигиталната обработка на фотоизображенията съществува инструмент, с помощта на който от тях изчезват лица или се появят други, или всички изчезват, за да няма никой там, където трябва да са били всички. Въпрос на технология, на учебник, на постоянство. С няколко кликвания на мишката знаците на отминалата действителност се променят до пълната си противоположност. Някъде в изчистените слоеве обаче остават кодовете на манипулацията, на насилствените деформации. В такива снимки няма история. Те са само свидетелства за паническо спасяване на съвест, от която всъщност никой не е избягал.