Двадесет и пет години след падането на Берлинската стена едно дърво над с. Чепинци продължава да напомня за страха, от който хиляди граждани на бившата ГДР се опитаха да избягат. Десетки, а може би стотици – не успяха

 

Спас СПАСОВ, 9 август 2014г.

(от „Капитал“)

Пътят към сечищата над родопското с. Мързен е прорязан от кални коловози. Спуска се на зиг-заг по стръмния склон и после потъва в мрачното дере. „Тук беше, край кльона – малко над полосата“ – Петър едва поема дъх. Вървим през гората вече повече от час. Не вярвах, но „дървото с костите“ още тежи в спомените му. Видял го е за последен път преди повече от 25 години, но е сигурен, че още е там. Когато го намира, вдига тъмните очила над челото си и не казва нищо.

Петър Нугин вече наближава петдесетте. А през 1986, когато служил в заставата „Юнак“ над с. Чепинци, бил на двайсет.

„Новобранци бяхме, пристигнали преди ден-два, разказва той. Докараха ни тук всички до един, да видим какви са ги вършили. И да знаем какво трябва да вършим ние.“ После показва костите една по една. Човешки кости, приковани към дървото с дебели метални клинове, подметки на малки, женски сандали, парчета от кожените им каишки…

„Ей това са „изменниците“ – продължава Петър. Така казваше командирът. Застрелвали хората, които са се опитвали да минават границата нелегално – на място, и веднага ги погребвали в плитки гробове. Казваха, че лисиците и чакалите разнасяли костите – тези били от тях. Не знам дали е истина, но така казваха.“

Мълчанието

В Чепинци не обичат да говорят за дървото. Хората от селото твърдят, че не са го виждали, само слушали за него. Не обичат да говорят и за времето преди 1989 г., когато паспортите им са били маркирани с печат „първа гранична зона“. Страхът е бил цената, която са платили, за да останат в селото си.

„Веднага след построяването на заставата в края на 50-те години започнали да прочистват селищата наоколо от т.нар. „неблагонадеждни“, разказва Хайри Милезимов. Той е от малкото местни хора, които не се притесняват да говорят за миналото на граничната зона.

Милицията вдигала цели семейства в 3-4 часа сутринта. Нареждали им да вземат само това, което могат да носят на ръка, и после ги отвеждали към връх Рожен. Там бил сборният пункт. Товарели ги на камиони и ги откарвали към селата на Северна България.

Фотограф: Спас Спасов

„Преди да тръгнат, им казвали: „Погледнете си родните места за последен път, защото вече няма да ги видите!“ Онези, които оставали тук, са знаели, че трябва да мълчат“, казва още Хайри.
В това мълчание са потъвали с години историите за хора, заловени или разстреляни при опита си да преминат границата с Гърция през 70-те и 80-те години.

Колко са били агентите на Държавна сигурност в Чепинци и околните села никой не знае, но нищо не е оставало скрито. Все се намирало кой да докладва на милицията, ако в района се появи непознат. „Ако някога се е разчувало за хора от бившата ГДР (Германската демократична република), заловени в района на заставата, то е било, защото прекалено много хора са станали свидетели на залавянето“, разказва Хайри.

Част от тези истории станаха публично известни едва в средата на 2000 г., но дори и тогава те не бяха разказани от местните хора.

Цената

„По официални данни по време на студената война на българската граница са били убити 17 източногерманци“, разкри статия в германското сп. „Шпигел“ през 2007 г. Според авторите й разсекретени документи на германските и българските тайни служби доказват, че граждани на ГДР са направили най-малко 2 хиляди опита за бягство през България. Но според Щефан Апелиус, политолог и известен изследовател на източногерманските тайни служби, цитиран в публикация на „Зюддойче цайтунг“ от май 2010 г., гражданите на ГДР, които са опитали да преминат южните граници на Българя, са поне 4500.

По данни на германската разследваща „Работна група 13 август“ във времето от 1966 г. до 1989 г. в България са разстреляни 13 граждани на бившата ГДР. Но Щефан Апелиус коригира и това число. Според него убитите от българската гранична охрана през този период са най-малко 100.

В разследването на „Шпигел“ се твърди също, че през посолството на ГДР в София за всеки разстрелян източногермански гражданин българските граничари са получавали премии, достигащи понякога до 2 хиляди лева. Отпуските от 10 – 15 дни при „неутрализиране на изменник“ са били допълнителен стимул за наборните войници, които иначе рядко са имали шанса да напуснат заставите преди края на службата си.

„Качиш ли се веднъж горе, слизане няма до последния ден, разказва Петър. Отпуските бяха наистина лукс. Имахме овчарник, прасета, гледахме всякакви животни. Понякога носеха храна от селото и това е. Когато нямаш контакти извън оградата на заставата, могат да те накарат да мислиш каквото поискат.“

Казва, че от стари войници е чувал за премиите, плащани за убити германци по границата, но твърди, че по време на службата му това не се е случвало. „Всички се страхуваха от сянката си. Беше психоза!“, твърди Петър.

Документите

Фактът ,че между Министерството на вътрешните работи на някогашната Народна република България и на Държавната сигурност на ГДР е било подписано споразумение за сътрудничество, стана известен през 2004 г. Тогава по настояване на журналиста от „Дневник“ Христо Христов текстът на този документ беше разсекретен.

Споразумението е сключено на 28 ноември 1974 г. и носи подписите на тогавашните ръководители на двете ведомства Димитър Стоянов и Ерик Милке. Една от клаузите му гласи следното: „Предотвратяване опитите за бягство на Запад на граждани на едната страна от територията на другата страна, задържане на нарушителите и предаването им на съответните органи по установения ред.“

Дипломатическият език на споразумението се превръща в престъпни и, разбира се, недокументирани заповеди, издавани пред войниците в граничните застави по южната и западната граница.

Според телевизионно разследване на германския канал RTL, излъчено на 7 август 2011 г., „офицерите в Гранични войски (в България – бел. ред.) стриктно изпълнявали нарежданията, получени от Политбюро на ЦК на БКП и от военното министерство, да поддържат сред редовите граничари атмосфера на омраза към „изменниците на социалистическата родина“. Така на 18-20-годишните български младежи е било заповядано да стрелят срещу свои връстници. „Дървото с костите“ в гората над Чепинци е трябвало да плаши, но вероятно и да мотивира за изпълнението на тези заповеди.

За две от жертвите на тази омраза няколко месеца преди да почине през декември м.г., разказа Раиф Якубов. Той бе един от най-възрастните жители на Чепинци.

Следите

„Есенно време трябва да е било, студено, валеше дъжд, спомни си той. Ей там ги докараха, в онази къща – в дола. Мъж и жена бяха. Мъжа много не го видях, защото веднага го заведоха някъде. Но жената я помня – дребна такава… Цялата беше мокра и трепереше, нещо казваше, ама ние не разбирахме. Бяха я застреляли в гърба, имаше много кръв, та извикаха жените да й помогнат, докато дойде милицията с линейката. Жените й донесоха от техните вълнени чорапи, да я стоплят.“

След това отвели мъжа и жената. Къде, никой не посмял да попита.

„И българи имаше, дето казват, че са ги застрелвали горе, разказа Раиф. Като имало някой смъртен, дето е трябвало да изчезне, водели го тук. Уж искал да бяга през граница и… айде.“
Хората от Чепинци казват също, че един от старшините, който служил на заставата, твърдял, че от 1959 г., когато била открита, до падането на загражденията в ничията земя между кльона и реалната граница са били убити повече от 200 души. Влизали в следите им с коварство. За всичко това сега „старшината“ отказва да говори пред медии, но според преразказите на чепинци практиката била следната. Оградата, по която минавала сигналната инсталация, била разположена успоредно на реалната граница, но доста по-навътре в българска територия. Веднъж преминали през бодливата тел, бегълците мислели, че вече са в Гърция. Всъщност дотам оставали още около два фатални километра – отвесни склонове, гъста, почти непристъпна гора. Тъй като „кльонът“ давал точна представа за това къде точно е преминато заграждението, за патрулите не било трудно да влязат в следите на жертвите.

В документи на Гранични войски преди 1989 г., които са били предадени в архива на комисията по досиетата, се съдържат данни за поне 415 ареста на граждани, предимно от бившата ГДР, по българската граница с Турция и Гърция. През 1975 г. е било направено „немотивирано“ предложение за унищожаване на тези дела. По това време шеф на архива на МВР е била Нанка Серкеджиева.

Според Екатерина Бончева, член на комисията по досиетата, в архивите, с които тя разполага, няма данни на граничари да са изплащани суми за убити „нарушители на границата“. Но всеки войник е знаел, че при залавяне на нелегално преминал загражденията му се полага отпуск и дори часовник с гравирана благодарност.

ДНК

„За онова дърво с костите в Чепинци говорят под сурдинка и сега, казва Хайри. Не искат дори да го споменават. Някои казват, че военните нарочно са заковали там човешките останки, за да плашат хората, които са имали ниви отвъд загражденията – да не ходят много-много нататък.“

Той разказва, че в низина под заставата „Юнак“ имало мандра. А край нея поселище на колибари. Имало и малко гробище – на повече от 150 години.

„Чувал съм приказки, че тези кости са изровени оттам. По религиозни причини, както всички мюсюлмани, помаците, които живеят в този район, избягват да минават през гробища. Затова и разказите за костите, заковани на дървото, са ги плашели. Държали са ги настрани от границата“, обяснява Хайри. Но самият той не вярва на тази теория.

През лятото на миналата година телевизионен екип, работещ върху нов филм за гражданите на бившата ГДР, загубили живота си на българската граница преди 1989 г., взе проби от костите върху дървото. Генетичната информация, която те са съхранили, трябваше да бъде съпоставена с друга, предоставена от семействата на германски младежи, изчезнали в България в средата на 70-те години.

По информация на „Капитал“ окончателен резултат от тези изследвания все още няма. Една от причините затова били разнопосочните данни, получени в различни лаборатории. Според едни от тях в костите е открито високо съдържание на олово. А това дава аргументи в полза на теорията, че намерените останки са по-скоро на местни хора.

„Аз съм виждал кости на 150 години казва Хайри. Тези не са такива. Тук, в района на с. Мързен, действително има оловно-цинкови мини. Затова и във водата, която пием, редовно отчитат съдържание на олово. Сигурно има и в костите ни, но въпреки това не вярвам тези на дървото да са донесени от гробището.“

Последната жертва

Смята се, че последната жертва от някогашната ГДР, убит при опит да избяга на Запад през границата на България, е 19-годишният Михаел Вебер. Той бил застрелян на 14 юли 1989 г. – само четири месеца преди падането на Берлинската стена.

Според разследване, направено отново от сп. „Шпигел“, Вебер е бил екзекутиран на около 150 м от гръцката гранична бразда. Твърдението за извършена „екзекуция“ се основава на открит протокол от съдебномедицинска експертиза, извършена от военни патологоанатоми в България веднага след смъртта. Според тях срещу Вебер е стреляно от разстояние не по-голямо от 1.5 – 2 м.

Тялото на Михаел Вебер е било транспортирано и погребано в Германия. Но както всички останали граждани на бившата ГДР, загинали по границите на България, той не е обявен за „жертва на режима“. Според становище на градската администрация на Берлин, цитирано от „Зюзддойче цайтунг“ през май 2010 г., „дупка“ в немското законодателство и до днес не позволява местата, където са погребани тленните останки на бегълците от комунистическия режим в страната, да бъдат класифицирани като „гробове на жертви от периода на тоталитаризма“. Така и до днес те остават само „немски граждани, загубили живота си в чужбина“.

На повече от 1600 км от Берлин, в горите над Чепинци, „дървото с костите“ и днес стои като грозен паметник на страха. За него няма нужда от закон. Той е „дупка“ в миналото ни.

Линк към публикацията на същия текст в „Капитал“ – тук.