Звездата на телевизия Ен Би Си Джей Лено поискал от Барак Обама 50% от Демократическата партия след участието на американския президент в шоуто му. Тази уж банална шега открих случайно в блог, наречен „Истината такава, каквато можеше да бъде или частна територия на невероятностите“. Точно заради втората част на името , шегата изведнъж ми се стори остроумна. Измислената история с Обама и Лено беше публикувана, след като Бойко Борисов се оплака, че Слави Трифонов му е поискал половината от ГЕРБ. Три месеца след интервюто с американския президент Джей Лено се пенсионира и смени шоуто с друго, пак в Ен Би Си. В началото на май Борисов обясни, че отдавна е можел „да приключи“ с шоуто на Слави, но не било демократично. И стана тя, каквато стана!
50 на 50
Двадесет и петте въпроса, които Сценаристите изпратиха на премиера с покана да ги посети на живо, звучат също като в „Цената на истината“. И също, както в ужасното риалити, отговорите им, ако някога бъдат дадени, ще събират полюсите на потреса и облекчението до пълното изтощаване на публиката.
Онази история с поисканите 50% от ГЕРБ, сигурно не е напълно измислена. Или поне звучи доста правдоподобно на политическия фон, върху който Дългия изгради и себе си и шоуто си. Рамката, в която Слави изгря като звезда, очертава драматична, макар и не много далечна перспектива. В нея са и движението „Гергьовден“, и възрожденският епос на „Каналето“, хвърлен срещу управлението на Жан Виденов през зимата на 1997г. Но там е и т.нар. „газова война“ около рекламният договор на „Хъшове“ с „Овергаз“, демонстративната близост на Слави с Илия Павлов и декларацията му: „Това един от най-достойните българи!“.
В политическата история на шоуто останаха и прословутият танц на Надежда с Кол, и скечът, в който Костов краде часовникът на германския канцлер… От концептуалните сценарии на шоуто тогава трябваше да стане ясно, че влизането на България в Европейския съюз е самоцел, а за да я удовлетвори външната политика на ОДС е превърнала България в щедра танцьорка. „Надценихме се и си получихме наказанието – след това предаване играхме на кола цели три години в телевизия „7 дни“, признава по-късно Слави Трифонов. И какво от това? Нека сега някой да каже, че точно тогава, от 1997 до 2001г. България наистина е имала нужда от опозиционната енергия на подобен преднамерен антиевропейски сарказъм.
Единадесет години след „танца на Кол“, сякаш за да доопровергае легендата за „дистанцирания опозиционер“, в интервю за българското издание на сп. “L’Europeo” Слави казва и ето, такива неща: „Моето откровено мнение е, че господин Доган е един изключително мъдър човек“ или „О, не мога да го понасям Иван Костов!“ или „Аз не мога да преодолея личното“. Това вече не е стилистиката на бореца срещу конформизма. Това е чудесна и универсална платформа за персонални сблъсъци.
Профилът
Обратно на схемата, прилагана от Слави Трифонов, за Бойко Борисов политиката е преди всичко шоу на властта. С него той забавлява, докато върши или не успява да свърши всичко останало. В историята за симпатичния мълчалив бодигард край Тодор Живков, а после и край царя, смяната на охраняваните поражда интрига. Тя е и в основата на съвременната легенда за „големия пич“ – важен детайл в модерния народен епос. Докато лъскаше обувките си, седнал на шадравана пред президентството, Борисов едва ли е мислил за момента, когато за него ще пише „Файненшъл таймс“ : „…сочи с пура в ръка към ниска къща, покрита с криви керемиди. „Израснах тук с моите родители. Като завърших училище станах пожарникар, като баща ми“. Персоналната история на израстването при Борисов успешно замества липсата на политически бекграунд. Също, както Дългият се опитва да преформатира архива на шоуто си, като хроника на някакво национално отговорно самурайство.
Че Бойко Борисов има талант и че умее да го използва, стана видимо след назначаването му за главен секретар на МВР. Разбра се също, че няма нужда от аутокю защото може да помни наизуст целия сценарий, безпогрешно поверен на екип, цял живот вършил само това.
И коженото манто, и черната широкопола шапка, и гневното взиране в уликите на всяко от местопрестъпленията, от които не пропусна нито едно – Борисов успя да изреже от сянката на голямата политика, в която влезе като чирак, профила си на човекът, който знае къде отива. И това си е направо за похвала, ако не се окажи вярно само донякъде.
Максимално остро
Сценичен успех на Борисов се оказа и способността му да изпълва цялото пространство, което завоюва. Също като Слави, министър – председателят събира точки от всичко – от пренебрежението към лапсусите си, от „битките“ си с протокола и дори от кутийката, с която учи английски. Със същата цел Бойко Борисов продължи и традицията на формалните срещи между шоуто и властта. Но пак по традиция от тях не произлезе нищо друго освен скандал. „Съжалявам, защото го харесвам, бяхме приятели и без никакъв повод се настрои срещу мен и то максимално остро, на моменти даже не и никак красиво“, коментира той внезапния разрив в отношенията си с Трифонов.
Всичко обаче завърши така:
„Нито ме интересува Слави Трифонов, нито шоуто му. Аз що за човек е, съм го оценил, когато е дошъл при мен с неговите въпроси“. Така каза Борисов.
В политиката такива откровения винаги завършват зле. А и отдавна трябваше да сме натрупали опита, че имат тежки политически последици. Пак в същото интервю за сп. “L’Europeo”, по повод на конфликта си с Бойко Борисов, Слави казва: „Всеки, който е малко по-убедителен, може да каже всичко. Голяма част от българите са наивни. И доказателство за това е начинът, по който гласуват, и това, което им се случва“.
Тази игра удовлетворява, както Бойко, така и Слави. Защото двамата адски си приличат. Не само по ръбашките маниери и хулиганския чар. И не само по това, че единият обича да разказва, как „ходил пеш от Банкя до София с книжките, за да се изучи“, а другият продължава да ревизира, уж с чувство за хумор, тежкия спомен от „шамарите на мама Здравка“. Слави и Бойко обичат шоуто, умеят да го превръщат в политика, и от нея да правят пак шоу. Нещо като възобновяем източник.