(От „Дневник“)
Месец преди изборите за Европейски парламент политическите сили в България се държат сякаш са подписали таен договор да не отронят и дума пред избирателите си за предимствата на преференциалното гласуване. Поведението им има много логични обяснения. Но това не ги прави нито по-честни към избирателите, нито по-почтени в битката, която предстои.
През 2007 г., когато преференциалното гласуване бе тествано в България за първи път на евроизборите, правилата даваха на водача на листата предимство по право, а прагът за отчитане на преференциалния вот беше вдигнат до непреодолимите 15%.
На 25 май технологията за избор на български представители в Европейския парламент за първи път ще даде възможност за реален мажоритарен вот. Гаранциите за това са две. Първата – по-ниският праг от 5% на преференциалните гласове, достатъчни за пренареждането на кандидатдепутатските листи. И втората – за разлика от 2009 г. гласовете без преференция няма да бъдат автоматично преброени като подкрепа „по право“ за водача на листата, а само в полза на партията, издигнала кандидатурата му.
Едно от обясненията за сегашното „информационно затъмнение“
около предимствата на преференциалното гласуване е вроденият страх на българската политическа система от него. Той стана видим още по време на дебата около промените в Избирателния кодекс, когато различните политически формации предложиха непреодолими прагове от 10% и дори 20%. При това положение според анализите на Института за развитие на публичната среда, за да бъде разместена например националната листата на ГЕРБ (ако се използват за база резултатите на партията от 2009 г.), щяха да са нужни не по-малко от 63 хил. преференциални гласа в полза на определен кандидат. При „Коалиция за България“ числото би било съответно около 48 хил., а при ДПС малко над 36 хил. преференции за един кандидат.
В този смисъл предстоящите евроизбори ще са тест за способността на избирателя да се възползва от дълго лелеяната и реално предоставената му свобода „да обърка сметките на политиците“.
От друга страна, ефективното упражняване на преференциален вот би повишило качеството и на политическия дебат вътре в самите партии, тъй като всеки от кандидатите им ще бъде сериозно мотивиран да проведе своя собствена кампания, да влезе в открита конкуренция със съпартийците си, но и да поддържа „топла“ връзката си с избирателите. Заради следващи избори, които ще бъдат проведени по същата технология.
Тогава защо мълчат политиците?
Още в края на януари Сергей Станишев заяви, че няма намерение да става евродепутат и че „не се вижда в Европейския парламент“. За да е още по-ясен, почти два месеца по-късно – на 15 март, Станишев повтори: „Казвал съм още по-рано, че ако водя листата, това ще бъде знак на политически ангажимент и отговорност и да не ме разглеждат в ролята ми на бъдещ евродепутат.“
Кой знае защо според Станишев подобно поведение на мюре би трябвало да има стимулиращ ефект върху избирателите му. На практика то е напълно излишно. Чрез подаване на преференциален глас всеки ляв избирател би могъл да избави лидера си от тежестта на „политическия ангажимент и отговорност“. Но тактиката на Станишев, изглежда, е различна. При пословичната дисциплина в редиците на левия електорат знаците, дадени от лидера им, би следвало да бъдат разчитани еднозначно – преференциалният вот е без значение, защото схемата е предварително уточнена.
Само преди няколко седмици лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви, че партията е събрала 500 хил. подписа на свои избиратели в подкрепа на президентската идея за въвеждане на мажоритарен избор на народни представители.
Сега изглежда съвсем логично подкрепилите подписката да бъдат призовани да упражнят и преференциалното си право на глас, като дадат мажоритарно предимство на избраника си. Но изненадващо от ГЕРБ също долетя послание в съвършено друг смисъл: „Томислав Дончев е безспорният лидер и фаворит в тази надпревара – вие ще го оцените“, каза пред членовете и симпатизантите на партията си Цветан Цветанов. След това, за да не стават грешки, той обясни поименно защо Андрей Ковачев и Мария Габриел са подредени в листата съответно на второ и трето място. За четвъртия в нея Владимир Уручев Цветанов каза директно – „той също ще повтори мандата си“.
В структура като ГЕРБ, изградена на принципа „Партията – това съм аз!“, редовите членове и симпатизанти нямат нужда от повече увещания. Преференциалния вот не касае техния случай.
В ДПС също няма объркване. Там въпросът „Кой?“ не буди любопитство, а подреждането на листите става като в древногръцка драма – „деус екс махина“. След като 26 партийни структури едновременно почувстваха желание да издигнат кандидатурата на Делян Пеевски и да го подредят след Филиз Хюсменова, едва ли някой оттук нататък би дръзнал да счупи хатъра на „Всевишния“. Още повече че през 2009 г. електоратът на партията почти не обърна внимание на правото си да упражни преференциален вот.
„Чудо“ би се случило само ако в дните, оставащи до изборите, стане внезапно ясно, че ДПС няма да е в състояние да вкара повече от един евродепутат. Тогава „битката на боговете“, макар и малко вероятна, би била вълнуваща.
За електората на Николай Бареков опцията за преференциално гласуване също е неизползваема екстра. В дните около Великден лидерът на България без цензура си позволи да подмами избирателите си към урните с обещание да „възкреси“ България като „народна република“.
Само този пример, препращащ към историята на тоталитарната държава, е достатъчен, за да стане ясно къде в ценностната система на партията е позиционирано правото на избор. Да не говорим, че Бареков вече месеци наред говори за бъдещата си активност в Европейския парламент в първо лице единствено число.
Така, ако в моментната картина на предизборните вълнения трябва да бъде открита „гореща точка“, тя с голяма точност би съвпаднала с
епицентъра на трусовете в Реформаторския блок
Там триенето между елитите на съставните му политически формации отдавна генерира напрежение. И ако е вярно, че „политиката е изкуство на компромисите“, то съюзът между „България на гражданите“, БЗНС, ДСБ, Народната партия „Свобода и достойнство“ и СДС е наистина шедьовър. В неговата листа за разлика от останалите политически формации, които ще вземат участие в изборите за Европейски парламент на 25 май, лидерите с „тежест“ и ясна разпознаваемост са повече от един. По тази причина блокът носи и онази вътрешна динамика, която би могла да превърне преференциалното гласуване в събитие на предстоящите избори.
Имайки предвид прогнозите, според които реформаторите могат да разчитат на около 150 хил. гласа, всяко усилие в битката за пренареждане на листата би си струвало. При това най-вече за избирателите на ДСБ, които едва ли ще пропуснат възможността да „отмъстят“ на Меглена Кунева за първото й място в предизборната листа на коалицията. И за второто, с което трябваше да се примири фаворитът им Светослав Малинов. При праг от 5% Кунева и Малинов могат да разменят местата си с подаването на не повече от 8-9 хил. преференциални гласа в полза на втория.
Но по-важният ефект от вътрешното горене в Реформаторския блок ще е друг. Изборното поведение на десния политически съюз през май може да се окаже тестов модел за
тактиката, която има шанс да надвие статуквото
на следващи парламентарни избори. При това въпреки заложените капани на по-високия преференциален праг, предимството „по подразбиране“ за водачите на листи и възможността за кандидатирането им в два различни избирателни района. С тях новите апаратчици направиха пореден опит да съхранят вътрешнопартийния си диктат. Срещу тях масовото използване на преференцията би осигурила поне три победи:
– Активизиране на критичната част от избирателите, които са генератор на вътрешнопартийния дебат. Защото така може да бъде върнат и смисъла от съществуването на политическите структури като свободни сдружения, чрез които гражданите (а не лидерите!) участват в демократичните процедури, дават или отнемат доверие и изразяват волята си по време на избори.
– Заместване на вътрешнопартийното „продуктово позициониране“ с реална конкуренция. Защото само тя би могла да повиши качеството на политическите играчи и да ограничи ефекта от битките на елитите, от които винаги печели клиентелата.
– Връщане на доверието в изборния процес като акт на волеизлияние. Защото отчуждените от редовите си членове и симпатизанти политически партии успяха да превърнат изборите във формална процедура за валидиране на предварителни, задкулисни и най-често безпринципни договорки. Тяхната цел е точно обратното на промяната.
Куражът ще дойде с историите на успеха.
––––––––––––––––
Публикация на същия текст в „Дневник“ – тук.