Имах познат, който къде неволно, къде на шега оплиташе съществителните „мастодонт“ и „мастурбация“. Така се раждаше стряскаща с мащабите на непристойността си дума „масторбонт“. Новият й смисъл обаче падаше тежко точно там, където трябваше да бъде откривано тромавото тяло на нечия публично самозадоволяваща се несъстоятелност. Така понякога езиковите грешки раждат неологизми, които удивително точно обличат в думи новите, невидими и все по-коварни знаци на националната обърканост.

Може би по инерцията на информационната пустота през новогодишните празници темата за загиналите в Кербала български войници парцаливо се претърколи от последните дни на 2003 в първите на 2004.

Какво видяхме преди това? Видяхме тъмните силуети на неясни политици, строени посред нощ на софийското летище, за да посрещнат пет ковчега. Видяхме неволно самоиронизиращи се суперсуетни мъже в униформи, за които часът на професионалната реализация удари все пак – макар и със звън на погребална камбана. Видяхме смазани от мъка хора, наклякали за едноминутно мълчание из калните гробища на отчайващо разкапани провинциални градчета. Видяхме колко бързо бездънната липса на национално достойнство се пълни с голташки шовинизъм. Като кална локва.

Медийното соло

Умишлено ликвидираното през годините многогласие на медиите в България както винаги в подобни случаи бе заместено със смешното, но много последователно и непрекъснато самоопровергаване на националните радио и телевизия. До пълното изпразване от съдържание на понятия като обективност и безпристрастност. Верни на принципа, който ги създаде, т.нар. флагмани на националната преса заподмятаха трагедията в онази словесност, с която слуховете подсоляват мезето между две ракии. Защото българинът, казват стратезите им, обичал да научава новините „като на маса“. Така му ставали по-ясни!?

Така дойде ред на националния траур – още едно цунами от самоунижение. Черните лентички по телевизионните екрани вероятно бяха достатъчни. Натъпкани с транквилантите на медийната регулация обаче, частните електронни медии облякоха погребално дори синоптиците си. Но Националната телевизия удари в земята всички. Както е редно. Даже парабалетната формация на „Залоаложи“ бе потънала в дългокрачолести черни дантели. Забравили бяха да пребоядисат само червените топки, които девойките тъжно и като насила пъхаха в сферата, от която теглеха тъжните номера на тъжните печеливши… Така изглежда покрусата. Но не свършва дотук.

Двама патриаршески пратеници се прошмулиха почти невидими из тълпата на поклонението в Централния военен клуб в София. Удариха по един кръст пред ковчезите, по една ръка с опечалените и… толкова. Пак объркване и изнасилено национално приповдигане. Защото, ако скърбеше нацията, мястото на мъртвите бе в „Александър Невски“. Подредиха ги в Централния военен клуб обаче, защото тъгата беше по-скоро административна, правителствена, институционална, институционализирана. Да, тъгата беше трудна за изговаряне.

Специфичните условия на труд

Хайде да си говорим открито! Българските войници, които загинаха в Кербала, бяха наемници. И затова всички плачливи пошльотини от сорта на „кой изпрати българските момчета да гинат в далечна страна“ са обиден за паметта им патриотарски кич. Защото всички би трябвало да знаят отговора. Прати ги държавата, която им плаща. Тези хора, т.нар. български рейнджъри, вероятно знаят, че на войника му плащат, за да воюва. А на война убиват. Такива са там специфичните условия на труд. Всичко останало са въпроси, както се казва, на охраната на труда. Ако трагедията е следствие на политическа и военна мърлящина, да хвърчат пагони, да падат глави… И тъй като със сигурност оттук нататък това няма да са нито първите, нито последните жертви, които професионалната българска войска ще дава по света, следва въпросът: Всеки път ли така ще скърбим? С балерини в черни дантели, с политици, прегърнали по пет букета, и опечалени роднини, които пред камерите на националната телевизия се ръкуват с по няколкостотин души. Как ще я караме така? И ако недай боже земята затрупа петима миньори, на които също плащат, за да слязат в забоите, защо няма да ги изпратим със същите почести? Ще питаме ли глупаво „кой и защо ги прати под земята“?

Проблемът на давещия се

Стигаме и до каузата. При миньорите тя отсъства като аргумент. При военните обаче каузата създава идеална димна завеса, зад която нагло шарят спекуланти с миналото, настоящето и бъдещето на България. На кого не му е ясна каузата? На кого не му е светнало още, че сме в Ирак, за да останем част от света, който не приема диктатурите. Или и в това не сме сигурни? На кого не му е ясно, че диктатурите и диктаторите умеят да парализират народите си. Що за еснафско малодушие е да се твърди, че освобождението на Ирак било проблем на иракския народ. Що за шпионкаджийска страхопъзльовщина е проповядването на безучастно слухтене зад вратата на диктатор, който изнасилва, трови и мори от глад народа си? Що за перверзен пацифизъм са прискърбните хлипове за чуждите икономически интереси? Хайде стига с номерата на „честната Калудка“. Малки, бедни и объркани в геополитическата си сложност страни като България нямат друг шанс за суверенитета си освен пресметливо, но открито, с ясна стратегия и без шикалкавения да го ипотекират, да го превърнат в гаранция, че принципите на цивилизованост, към които се стремят, ще им се случат.

Тази кауза защитаваме в Ирак. Тази кауза няма нищо общо с август 1969 г., да речем, когато, подплашена за бъдещето на дребушлявото си благоденствие, партийната номенклатура натири войниците на народната си армия към тогавашна Чехословакия. Тогава също загинаха български войници. Не платена и доброволна армия. Загинаха повинно натикани па казармите момчета. Загинаха не в името на свалянето на диктатурите, а в името на оцеляването им. В името на демагогията, замазана зад кухите лозунги на „пролетарския интернационализъм“.

Така изглеждат масторбонтите

Сънят на историческия разум продължава да ражда чудовища. Той подменя каузите с интереси, свободата с глад, мисълта с хитруване. Точно този сън явно и днес продължава да пълни с талаш мумиите на национални полубогове, които хората от миналото на България редят на равни разстояния в историята й, за да я спъват. За да плашат и да объркват!

Сигурно точна така понякога мисълта ражда новите думи, от които в момент на объркване има нужда, за да назове нещата, които вижда, разбира и въпреки това поради липса на опит не разпознава като знаци. Като истерията около смъртта на петимата ни военнослужещи в Ирак. Като слюнчестата словоохотливост на хората, които разнасят тази истерия. Като сухата, административна, по милиционерски изрепетирана погребалност, зариваща ясния разсъдък на живите заедно с ковчезите на мъртвите.

Така изглеждат масторбонтите. Не е срамно да си го кажем.