(От Дневник.bg)

„Знам, че не всеки, който получава заплата като учител, всъщност е такъв. Особено днес, когато има много хора, използващи училището, за да се препитават. Това не е упрек, въпреки че училището не е място за препитание. А за призвание. И точно хората с призвание не заслужават подобно отношение от страна на обществото.“

Това е цитат от интервю на Гергина Тончева, директор на Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил-Философ“. За щастие то е дадено в момент на радост и възхита – по повод на тридесетата годишнина от основаването на училището.

„За щастие!“, защото често, в случаите като този, когато се осмеляваме да погледнем в бездната под краката си, тя вече е зинала, за да ни погълне. И само необяснимият късмет на оцеляващия ни дава предпоследен шанс за крачка назад.

Премълчаната история

На 10 декември учителката по немски език в столичното 130 СОУ „Стефан Караджа“ Илиана Илиева беше отведена от полиция с 2.64 промила алкохол в кръвта. Седмица по-късно разказа, че в полицейското управление е държана цял ден с белезници.

Няколко дни след като танцува „gangnam style“ (танцът, станал популярен тази година от едноименната корейска песен) пред учениците от пети и дванайсти клас, учителката потърсила психологическа помощ, защото се уплашила от мисълта за самоубийство, която й минала през ум заради срама и ареста. Диагнозата – депресия, срив, преумора.

Още в началото на миналата седмица една съседка каза, че дълго преди фаталния понеделник 48-годишната жена е имала нужда от помощ. Ужасната история за живота на Илиева плъзна най-напред като слух – уж официално, но под сурдинка. Докато не я разказа самата тя. И нищо повече от цъкане с език нямаше да я последва, ако съседката Марта Събева не беше обявила, че група във фейсбук вече събира пари в специална сметка за подкрепа на учителката.

В историята, която Илияна Илиева  дълго е премълчавала, става дума за убийствена мизерия, за непоносими отношения с бившия й мъж, за домашно насилие – често вулгарно, за изтръгнати контакти на ел. инсталацията, за да се пести ток… Най-тежкият момент в тази тежка поредица бил разводът й преди четири години и мъката, която изживели децата. Отгледала ги почти сама с учителска заплата. „Бях и майка и баща, и баба, и дядо, и Баба Марта, и Дядо Коледа…“, разказа учителката. Въпреки това често отказвала дрехите и парите, които съседите й събирали, за да помогнат. Срамувала се. Вероятно пак затова нито един от колегите й в 130 СОУ не беше чувал историята й до миналия понеделник. Поне не и цялата. Така е, у нас солидарността е съседска кауза. Затова най-често е сантиментална, безполезна и късогледа.

„Парите не миришат“

Няколко дни след като Илияна Илиева застана пред петокласниците си пияна, в „Дневник“ пристигна електронна поща. Писмото беше озаглавено „Долу тлъстите ръчички от учителката бунтарка!“ и е подписано така: Марта Радева (учителка с І квалификационна степен; учител на годината за 2010; не е танцувала пияна пред учениците и началниците си, но много пъти й се е искало да го направи; особено пред вторите).

Да застанеш с близо 3 промила алкохол в кръвта пред учениците си не е бунт, а публично поражение. Същото като друг учителски саморазгром отпреди няколко години, който пак беше представен като бунтарски.

В самия разгар на учителската стачка през 2007 г. собственикът на едноименната аптечна верига Веселин Марешки обяви, че бедстващи учители са го засипали с молби за помощ. За да ги спаси, той обеща по 100 лв. на всеки преподавател, дошъл да си ги вземе от офиса му. Тъй като по същото това време беше и кандидат за кмет на Варна, Марешки обеща и по още 500, но само ако бъде избран.

Тъй като унижението е урок, който трябва бързо да бъде забравен, дори дарителят премълча точният брой на учителите „спасени от бедствие“ с по 100 лв. До втория транш така и не се стигна. Но докато „стачкуваха“ пред офисите на Марешки, преподавателите сугестираха питомците си с класическата теория, че „парите не миришат“.

Онези от тях, които не похарчиха достойнство, вероятно спестиха само повече озлобление. И скрити мисли за това, че следващия път ще направят точно обратното. Защото обществото не даде никакъв сигнал – не осъди взелите, но не подкрепи и отказалите. Само замълча гузно.

Сега да си представим друг сценарий:

Напълно трезвата учителка Илиева застава пред учениците си и танцува в знак на протест срещу:

• „остарялата и непригодна система, в която учителят е притиснат от дребнавите и заядливи изисквания на образователната администрация“
• срещу “ учебни програми, несъобразени с психиката на децата и неспокойната им възраст“
• срещу това, че в бюджета за 2013 г. предвиденият ръст на разходите за образование е 4.63%, а за полицията – 12.5%
• срещу мизерното заплащане и непоносимата атмосфера в системата на публичното образование, отблъскващи амбициозните, кадърните, знаещите и можещите
• срещу това, че учителите, „приели подобна саможертва (пък била тя и тяхна професия), би следвало да получават пълно съдействие и подкрепа“. Но не ги получават.

Всички кавички в горните няколко изречения ограждат цитати от писмото на учителя на годината за 2010 г. Марта Радева. Ако колегата й Илиева беше танцувала за всичко това без 2.64 промила алкохол в кръвта, в училището вероятно пак щеше да дойде полиция. И като нищо пак щяха да я отведат с белезници. Но този път нямаше да е сама. Учениците й нямаше да се подхилват по телевизора, че им давала „лош пример“. Нямаше да бъде съдена за хулиганство и нямаше да бъде уволнена.

В този сценарий Илиева щеше да възхищава и да вдъхновява, вместо да предизвиква съжаление, също като системата, която току-що я изхвърли. Лошата новина е, че учителката има нужда от помощ. Спешно и без гаранции за успех! Добрата – че вече има кауза за спасението й. Макар и само съседска. Но проблемът е друг.

Три пъти повече

У нас бедността, дори когато е насилствена, вече е заклеймена като порок. И никакви призвания не могат да откупят вината на този, който го носи. Напротив! По законите на азиатската двуличност бедността все по-често се наказва с жестоко презрение – като всички пороци.

В България учителите са хора, оцеляващи напук на обстоятелствата. Тук призваните вече не са част от елит. Те са някакви нови хъшове, маргинали, към които обществото ни отдавна е загубило рефлекс. Престанало е да ги разбира и по тази причина самозащитно ги отбягва. За това и подкрепата за каузите на солидарността все по-често е анонимна, виртуална, фейсбукска.

В България училището вече не е ценност. Заради липсата на обществен контрол върху системата на образованието тя непрекъснато се разпада на безброй самоцелни реформи, на измислени стандарти, на фалшива, имитирана активност. Така администрациите печелят още един мандат за оцеляването си, докато класните стаи продължават да изхвърлят на улицата бъдещи граждани, все по-неспособни да се справят с живота си.

В такъв контекст призванието на учителите губи цвят и смисъл. Избледнява до пълното си отрицание, ражда страхове и комплекси. Разбира се, че „не всеки, който получава заплата като учител, всъщност е такъв. Особено днес…“. Това е беда, но има по-голяма.

В държава, в която полицията получава три пъти повече от бюджета за образование, духът е в упадък. Там училището не е място за призвание, а за препитание. Затова няма нужда да се правим на изненадани, ако сутрин, преди урока по немски в пети клас, учителките танцуват „gangnam style“. Какво толкова? Пили са, преди да влязат в час.