30 ноември, сп. „Обектив“

 Дискусия за състоянието на медийната среда в България. Участници: ОРЛИН СПАСОВ – преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации при СУ „Св. Кл. Охридски”, изпълнителен директор на фондация „Медийна демокрация”; СПАС СПАСОВ – журналист; НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА – фондация „Медийна демокрация”, експерт; ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ – преподавател по медии в СУ „Кл. Охридски”, председател на СЕМ; ТОДОР П. ТОДОРОВ – доктор по философия, медиен анализатор.

*        *        *

ОБЕКТИВ: Триъгълникът „политика – капитал – медии” и изкривените отношения в тях, които водят до упадък – това ли е фокусът на най-новите анализи на фондация „Медийна демокрация”?

ОРЛИН СПАСОВ: Това е фокусът на анализите, свързани с конкретно изследване, което нашата фондация реализира с подкрепата на институт „Отворено общество” – София. В рамките на този проект на тема „Застрашените свобода и плурализъм на медиите” си поставихме задачата да диагностицираме основните развития в медийната среда и да отправим препоръки как могат да бъдат преодолени по добър начин ключови проблеми.

Започнахме с един интересен метаанализ. Събрахме най-важните доклади, посветени на състоянието на медийната среда в България през последните две години и изготвени от авторитетни български и чуждестранни неправителствени организации, сред които „Репортери без граници”, „Фридъм хаус”, докладите на Държавния департамент на САЩ, на Съвета на Европа, на Българския хелзинкски комитет, на „Прозрачност без граници” и др. Нашата цел беше да анализираме тези доклади в дълбочина и да си изясним цялостната картина. Без подобен анализ, това, което виждаме, е критично говорене, но не може да се разбере кои теми доминират, колко често се появяват, кои критики се споделят от повече неправителствени източници, каква е относителната тежест на един или друг проблем. Поради натрупването на голямо количество факти, в системата на критиката имаше хаос. Анализът ни позволи да преодолеем този хаос, да посочим основните акценти, да уловим повтарящите се и затова силни моменти. Направихме карта на проблемите.

Най-сериозните проблеми, които получават акцент във всички анализирани доклади, са два. Единият е свързан с политическите зависимости на медиите в България, а вторият – с дефицита на плурализъм.

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: Да, най-тежкият проблем, който излезе на повърхността, е политическият натиск като фактор, застрашаващ свободата на медиите, заедно с ограничения плурализъм.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Моето участие в анализите е извън коментара на данните. Имам текстове по отделни теми в границите на този проект. Аз съм повече част от това, което се наблюдава, отколкото наблюдател или поне се опитвам да бъда и двете едновременно, но не бих могъл да застана в чисто експертна позиция относно ситуацията, в която се намират медиите в момента.

Синтетичният анализ на критиките е полезен, защото от известно време, след като България пада по скалата на свободата на словото, медийната ни среда е остро критикувана. В началото на прехода, каквото и да представляваха медиите, като цяло имаше въодушевление от тях. Те бяха плуралистично пространство, каквото преди не е имало и тази промяна даваше общата рамка на говоренето.

В графиката как се е развивала медийната ни среда е сложена черта – как се е развивала тя преди влизането ни в Европейския съюз и след това. Оттогава започваме да „падаме”. И усещането за критикувана среда, за нещо дълбоко сбъркано смени нея и това „по условие” занижава ефективността й. Сега, каквото и да направиш – дори най-голямото разкритие, дори най-смелото говорене, в крайна сметка се „удавя” в предварително загубеното доверие.

По същите причини в момента медийната среда трудно произвежда позитивен имидж. Преди, колкото си повече в медиите, толкова повече можеш да реализираш онова, към което се стремиш. Сега е обратното – колкото си повече в медиите, толкова по-слаб ставаш. Имам чувството, че политиците, в това число и министър-председателят, вече е усетил тази „обратна перспектива” на медийно присъствие и няма да го видим, както преди, да участва с готовност във всеки сутрешен блок или всяко публицистично предаване.

ОБЕКТИВ: Това важи ли и за медийния любимец – премиера Бойко Борисов? Изводът на фондация „Медийна демокрация“ е, че и през 2012 г. „няма сезони за Бойко Борисов”.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Аз говоря за доброволното явяване на политика, а не за начина, по който медията го пласира. Чувствам обратната медийна перспектива дори върху себе си, колкото и малък лакмус да е собственият ми публичен образ.

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: От текущия медиен мониторинг, който нашата фондация прави, става ясно, че Бойко Борисов продължава да е център на медийното внимание, но не толкова силно, колкото беше през предишните две години, когато достигаше всички възможни тавани по интензивност на медийно присъствие. Сега има леко изчерпване на прословутата му харизма. Сякаш самият той осъзнава това. Вече достигна горната точка на собствената си атрактивност и е все по-трудно да поддържа това ниво.

В момента най-позитивният образ е президентът Плевнелиев. Ако сравним позитивните и негативните статии, които се публикуват за него и за останалите политически субекти, се вижда, че той е фигурата с най-висок медиен рейтинг.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Той е нов играч, а всеки нов играч има този шанс. Аз казвам, че когато влезеш в медийната среда, започваш да носиш негативи. Може би говорите за неговия образ, съпоставен с другите.

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: Позитивното отношение към президента Плевнелиев можем да си го обясним и с една трайна нагласа в медийната среда – когато някой спечели избори, той се радва на преобладаващо позитивно отношение. Когато пък наближи моментът за нови избори, тогава в медиите се увеличава многообразието на политически гласове, а степента на медийна критичност спрямо старата власт се засилва. Можем да тълкуваме това като популистко поведение от страна на медиите – те не толкова формират обществено мнение, колкото следват тона на масовото одобрение в началото на мандата и на масовото неодобрение в неговия край.

Медийният вкус на парите

ОБЕКТИВ: А какъв е медийният вкус на парите? Проблемът за собствеността на медиите в България и изпадането им в класациите по свобода на словото от 35-то на 80-то място бе поставен остро наскоро и от немския посланик Матиас Хьопфнер.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Най-сериозният проблем е плурализмът в собствеността. Това е общата нишка, която върви през целия преход.

В моя анализ класирам типовете капитали в медиите според негативните им ефекти върху медийното съдържание. В началото и до средата на прехода се смяташе, че държавното финансиране носи най-големия риск (че предполага политически натиск върху обществените медии), докато частните медии на базата на пазарната свобода са по-свободни територии. Сега впечатлението ми е, че тъкмо държавната субсидия (за БНТ и БНР) в най-голяма степен защитава някаква форма на свобода на словото, а най-рискови са частните капитали, влезли в медиите, след излизането на тримата големи външни инвеститори на прехода (Мърдок, Вац и Кираку). Местните играчи често пъти представляват пак външни инвеститори, но в съвсем друга ситуация. А те самите носят товара на капитали, натрупани в сенчеста среда, което се отразява върху медийното съдържание. Корпоративизмът и греховността на капитала в медиите най-бързо излизат наяве.

Написах, че първа точка от неписания кодекс на бизнесмена на прехода трябва да бъде: „Никога не си купувай медия!”. Кой обаче не спазва това? Босовете налитат на медиите, мамят се от тях, но рано или късно това започва да ги разгромява, защото медията е машина за публичност и „по неволя” прави видими всички недъзи на капитала, на начина, по който е натрупан и по който се възпроизвежда. Струва ми се, че това е новото в последно време. Най-тежко се отразява липсата на плурализъм на собствеността (включително и по линията роден-чужд капитал), защото тя генерира конформистки професионални модели на журналистика. За да практикуваш професията според етични стандарти, особено в България, трябва да си готов да те уволнят. Например, не малко от моите студенти за 10 години вече са обиколили всички медии. Особено по-добрите, които са имали какво да кажат и са го правели, защото са вярвали, че след героизма на току-що извършеното, ако почукат на съседната врата, ще бъдат приети с овации. Когато обаче на съседната врата ти отвори същият собственик, си казваш, че вече няма да постъпваш така, защото това ще ти е краят.

ОБЕКТИВ: Друг елемент от рамката на зависимостите медии – капитали е това, което Тодор Тодоров нарича културен икономически феодализъм. За какво точно става дума?

ТОДОР ТОДОРОВ: Тази макрорамка произвежда някакъв тип съзнание и се възпроизвежда в медиите и чрез медиите като продължение на този „макрофеодализъм”. Това е желязна верига от зависимости и взаимоподчинение, в която се намират всички „агенти” в обществото, която предполага определен тип медийно съдържание, която се възпроизвежда и политически.

ОБЕКТИВ: Друго, което също очертавате като проблем, е таблоидният порив на медиите.

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: Този проблем не намери място точно под този етикет в картата, защото докладите на различните организации, които анализирахме, използват по-стандартен подход за изследване на средата, основаващ се на нейните основни структурни аспекти. Най-често вниманието е насочено към проблеми като плурализъм, натиск, автоцензура, насилие над журналисти. Не случайно именно тези проблеми излязоха на преден план.

Оказа се обаче, че всички проблеми на средата се развиват на фона на повсеместна таблоидизация (която наричам още таблоиден порив). Съотнесена към проблемите, които другите организации изкарват на преден план, таблоидизацията в най-голяма степен намира допирни точки с проблемите за ограничения плурализъм и за ниското ниво на професионалните стандарти.

Широко споделено е мнението, че в България има голямо разнообразие от източници, но те не предлагат разнообразие на съдържанието. Така че плурализмът е атакуван не само като недостатъчен плурализъм на собствеността, но и като изкривен плурализъм на съдържанието. Преобладаващото съдържание е изключително в жълтата гама.

Проблемът с професионалните стандарти пък е свързан с нежеланието от страна на медиите да се инвестира ресурс за поддържането на качествена журналистика, на „високи” журналистически жанрове. Вместо това се търсят по-евтини и по-печеливши варианти за правене на медии. По-печеливши са по-жълтите теми.

ОБЕКТИВ: А по-различен ли е погледът не от центъра, а от „периферията“?

СПАС СПАСОВ: Моята гледна точка е тази на медиите от провинцията. Нещата там не са по-различни, отколкото са в София. Разликата е трудно доловима. Тенденциите на влошаването на качеството на централните медии са валидни и за провинциалните – както липсата на плурализъм в собствеността, така и ниското качество на журналистиката. Тези неща са твърде устойчиви, за да бъдат лесно променени.

Подредил съм три неща, за да обрисувам картината на медиите в провинцията.

Първо, там няма рекламен пазар. Работя повече от 20 години в различни медии във Варна и не са ми необходими много усилия, за да направя бърз преглед на рекламните карета в оцелелите вестници или сайтовете, за да стане ясно, че това са по-скоро спонсорирани медии чрез държавни и общински предприятия, отколкото медии, които се издържат от реклама или от продажба на съдържание (което също е превърнато в стандарт и дори не е толкова осъдимо, колкото при голяма столична медия). Става дума за продажба на съдържание на черно.

Извън столицата медиите като че ли по-бързо забравиха една от основните си функции – не само да удовлетворяват интересите на аудиторията си, но и да възпитават аудитория. Вероятно оттам идва и темата за таблоидизацията на медиите. Моето обяснение е, че със стесняването на рекламния пазар се наложи продажба на всяка цена, а тя най-бързо и най-лесно става с таблоидизирането на медията. Тя стига бързо и лесно до широк пазар, това свива разходите за произвеждането на информационния продукт, но се сваля и качеството на журналистиката. Всичко се затваря в порочен кръг, като всичко в него се възпроизвежда.

Собствеността на медиите в провинцията е напълно неясна, а в същото време публично ясна. Всеки знае кой сайт чий е и чий вестник чете.

ОБЕКТИВ: Във Варна имате и доста материал за размисъл по темата монопол? Как се разполага ТИМ, например, на терена на медийната собственост?

СПАС СПАСОВ: Абревиатурата ТИМ не съществува никъде в собствеността на медиите във Варна. Има обаче няколко медии, свързани с икономическия кръг около „Химимпорт”, известен като ТИМ. Колкото и монополизирани да изглеждат нещата в тези три букви, аз не мисля, че това е точно така. Съществува още една група медии, ориентирани около местната организация на БСП във Варна и бившия председател на Общинския съвет Борислав Гуцанов. Има още една група медии, която никой не може да определи нито като собственост, нито като редакционна политика. Това са онези медии, които сменят собствеността си и публичния си образ със всяка смяна на мнозинствата в Общинския съвет. Метаморфозите там моментално рефлектират като метаморфози в тази трета част медии, които са предимно електронни.

ОБЕКТИВ: И да направим паралел с конкретната ситуация на централния медиен пазар.

ОРЛИН СПАСОВ: Има едно интересно наблюдение, свързано с факта, че тенденции, които дълго време асоциирахме главно със структурата на медийния пазар на регионално ниво – с различните форми на зависимост на журналистите, включително и с натиск върху тях – постепенно престанаха да бъдат феномени, които се срещат само в медиите извън столицата. Вирусът на тези зависимости днес все по-активно се прехвърля и на централно ниво. Картината в София стана почти напълно идентична с тази в страната. Това е тревожен сигнал – че и на централно ниво започват да намаляват възможностите за съпротива на медиите срещу влошаването на медийната среда. Сега и в централните медии е загубена възможността за авторефлексия и за анализ на случващото се.

Таблоидната демокрация

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Периферията заля центъра. Таблоидизацията е форма на цензура, тай като силно стеснява каналите на качествената журналистика. На тази стеснена територия няма място за многогласие, за диапазон на мнения и за интерес към развитието им. Само на пръв поглед това е пазарна стратегия. Това е модерната цензура, не на списъците със забранените теми и имена, които вече не могат, а и няма защо да се ползват. Форматирането, медийните профили са механизъм на цензура. В границите на таблоидната, на жълтата преса (макар да се срещат сериозни изводи, критични гледни точки и разследвания), всичко е предварително опровергано от липсата на авторитетност. Тя завладя огромни територии, на които се комуникира, без да има реален съдържателен ефект от комуникацията. Това намалява силно плурализма на мненията, вместо което има война на капиталите. Медиите се използват като сцена, на която се води чужда битка. Целите на капиталите са съвсем различни от целта на журналистиката – да задоволява конституционното право на информация.

ОРЛИН СПАСОВ: Таблоидизацията доведе до превръщането на вкуса на публиката в много важен фактор за осъществяване на цензура. Този вкус беше формиран още в началото на прехода в контекста на бърза и силна таблоидизация на медийния език. Тогава таблоидният дискурс се появи като алтернатива на идеологическия език, характерен за медиите на социализма. Таблоидният дискурс беше посрещнат много еуфорично и хората започнаха да потребяват активно тъкмо тези медии, които бяха в най-голяма степен негови носители. В хода на този процес публиката постепенно беше превърната в некритична маса, която се съгласи с ниския вкус, налаган от таблоидите. Така таблоидният дискурс подрина възможностите в България да има функциониращо гражданско общество, защото то изисква наличието на широка основа от образовани и критично мислещи хора. У нас има граждански и неправителствени организации, но много трудно може да се говори за гражданско общество. Благодарение на таблоидизацията много медии се отказаха да вървят с една крачка преди публиката и да я просвещават. Затова може да се каже, че таблоидизацията превърна самата публика в цензор – по отношение на разнообразието на медиите и на плурализма в съдържанието.

ОБЕКТИВ: А публиката невинна ли е за упадъка на многообразието и плурализма на българските медии днес?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Гражданската функция на медията се срива и по обратния ред. Колкото повече медиите губят гражданска функция, толкова повече липсват граждански организации в сферата на медиите (те до голяма степен бяха подменени от организации на собственици), което разхлабва гражданския натиск върху медиите. Движим се в омагьосан кръг.

ОРЛИН СПАСОВ: Колкото и да е трудно да се произнесе тази присъда, мисля, че публиката не е невинна. Тя сключи сделка, от която загуби. Предпочете да получи евтин продукт, който осигурява нисък вид забавление, от който са изгонени повечето сериозни теми, задълбочените анализи, но с който лесно се комуникира. Има една гледна точка, от позициите на която публиката се разглежда като инфантилна и невинна, като аморфна съвкупност, от която не може да се очаква да взема рационални решения. Логическото продължение на тази логика е в твърдението, че отговорността винаги е в медиите и в техните собственици. Аз не споделям тази визия за нещата и смятам, че публиката на медиите е отговорна за състоянието на медийната среда у нас. Разбира се, като казвам това, не означава, че съм съгласен с оправданието на собствениците на медии, които постоянно повтарят, че предлагат такъв вид съдържание, от което аудиторията в България има нужда, и така стоварват цялата вина върху публиката. Отговорността, според мен, е споделена.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Таблоидизацията е медийна среда без защита на човешките права. Там прекрачването им, особено на правото на неприкосновеност, се опакова в медиен продукт и се търгува с него. Очакванията, че в новата медия „гражданското” ще се случи, не се оправдават. Тя на този етап е нов странен хибрид. От една страна има повече граждански потенциал, а от друга страна, като тип комуникация, като репертоар на говоренето е близка до жълтата преса. Има тоталитарни страни, където новата медия може да изиграе важна роля, но в страни с все пак състояла се демократизация новата медия не удържа плурализма на посланията, който изисква една съвременна, граждански отговорна, публичност.

ОРЛИН СПАСОВ: В новата медия възникна феноменът на една нова по характера си публика, която се опитва да се разграничи от традиционната инертна публика на масмедиите и която дори започна да дефинира себе си като бившата аудитория. Възникна война на аудиториите. Он лайн средата роди тази война, защото алтернативната аудитория започна да дефинира себе си в опозиция на традиционните медии и на техните публики. Така традиционните средства за информация започнаха да се възприемат като принадлежащи на статуквото, като подкрепящи по безпринципен начин властовите конюнктури. В този смисъл новата медия е носител на значим обрат.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Но го извършва на език, по-близък до жълтите медии.

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: Говорим за таблоидизацията като форма на цензура, но тя е и форма на политическо влияние. Силата на този тип медийни послания е да създават отношение у хората от вида „харесвам, не харесвам”. Според някои теоретици в това се крие силен потенциал и може да се използва за съживяване на демокрацията. Например в най-рейтинговото предаване сега – „Биг брадър”, има съревнование между различни модели на поведение и зрителите избират своя победител. Това се пренася и на терена на политиката. Тя се представя като конкуренция между частни лица. Публиката определя своето отношение на базата на това дали харесва, или не съответния човек, а не толкова дали симпатизира на определени политически възгледи. Както видяхме, на последните избори това беше един от начините за спечелване на вота – през харизмата, през личното.

ОРЛИН СПАСОВ: В България проблемът не е, че съществува таблоидна преса, а в гигантския дисбаланс. Когато всичко мине под този жълт знаменател, се получават деформациите, които коментираме. Няма противотежест на екстремната таблоидизация. В България ролята на такава противотежест се опита да изиграе „хибридният таблоид”. Дълго време имаше такива медии – и сега ги има – които съчетаваха в себе си сериозното и жълтото съдържание. Такъв беше моделът на ранната преса на прехода, който се запази дълго време, но постепенно в неговите рамки таблоидното все повече ограничаваше сериозния компонент. В крайна сметка се стигна до почти цялостно девалвиране на сериозния дискурс в българската медийна публичност.

ОБЕКТИВ: Да уточним тук и къде точно в стесняването на територии се вписва „културният феодализъм”?

ТОДОР ТОДОРОВ: Таблоидизацията произвежда нещо, което аз наричам „стеснено съзнание”. Съзнанието на публиката се стеснява и започва да се ориентира към два канала. Единият е редуцирането на всички възможни дискурси, политическа реторика, проблеми до дребното, битовото, всекидневното. Другият е страхът, несигурността, постоянното връщане към теми, свързани със световни заплахи, нашествия на гарги, инсекти и т.н. Тези два канала създават стесненото съзнание, което си представям по-скоро като наркомания – публиката иска все повече и повече от същото. В този смисъл публиката е виновна, защото не може да приеме информацията по друг начин. Всичко това е свързано с ентертеймънтизацията, тоест превръщането на всичко в спектакъл, втренчване в дребното.

Страшното е, че този тип медии (това не са само вестниците), в България се превръщат в легитимни говорители, официози. Това прави невъзможно функционирането на гражданско общество, съществуването на демократична култура, нагласа, съзнание. Журналистите (според интервютата) са жестоко деморализирани. Те не виждат надежда в институциите. Няма я и нагласата за търсене на права по съдебен път.

СПАС СПАСОВ: Медийната територия беше най-бързо усвоена от сенчестите медийни владелци. Първо беше похитена, а след това интензивно експлоатирана от появяването си до този момент. Говоря повече за он лайн медиите (не включвам видеото, V Box7 и др). Те се превърнаха в информационни офшорни зони. Всички знаят, че там става нещо нередно, но всички са го приели като статукво, че това е територия, където всеки може да прави каквото си поиска.

Ако всеки вземе 5-6 сайта, за които не е съвсем ясно каква позиция имат, чии са, то те се превръщат в система за размяна на криптирани съобщения между определени групи хора, върху които всички имат поглед. Така човек неусетно може да бъде манипулиран, когато стане нужда.

ОРЛИН СПАСОВ: В началото на прехода мутрите стояха далеч от ІТ-сектора. Интернет беше чужда среда за тях. Сега обаче по отношение на съдържанието става изравняване на онова, което се случва в интернет и в традиционните медии. Вече не можем да разглеждаме интернет като оазис и да очакваме, че там ще се случват само позитивни неща, свързани с независимост на медиите.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Още в началото на прехода бяхме свидетели как мутри с бухалки монтираха телевизионни репортажи.

СПАС СПАСОВ: Това е вече и интернет. До голяма степен деморализацията идва и от уволненията. Георги Лозанов спомена, че неговите студенти са обиколили почти всички медии за 10 години. Докато в София това е възможно за 10 години, в провинцията то става най-много за 2-3 години. Когато се окаже, че журналистиката е загубила ролята си на кауза, когато медиите престанат да изпълняват ролята си – да питат и да получават отговори от името и за сметка на обществото, тогава журналистите започват да губят мотивацията си да изпълняват своите задължения. Процесът започва тогава, когато виждаш, че каквото и да правиш, нещата не се случват по начина, по който трябва да се случат. Медиите все по-често се превръщат в лост за манипулиране на общественото мнение, но не и в средство за обществена намеса в политиката. Все по-рядко се случва обществото да поставя въпроси чрез медиите и да получава отговори, като оказва натиск върху хората, които го управляват. Напротив, все по-често управляващите чрез медиите упражняват натиск върху аудиторията.

ОБЕКТИВ: И как казаното дотук рефлектира върху професията журналист?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Журналистиката у нас отпадна от списъка на уважаваните градски професии. Има няколко типични градски професии, които държат на плещите си живота на града – лекар, архитект, инженер, юрист, журналист… Те са свързани с мисия, с чувство за самоуважение за това, че ги практикуваш. Сега журналистите станаха някак си маргинални, несретни. Не са в сектора на достойнство и високата градска култура. Тъжно ми е за това.

Политика по „холивудски“

ОБЕКТИВ:  А професията политик уважавана ли е? И какъв е приносът на задкулисното партньорство медии – политици за възхода и падението на българския политик?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: За политиците – или лошо, или нищо. През целия преход разочарованието от тях си върви. Флиртът с тях – също. Журналистът се превърна в слугинче, което лесно може да бъде „ощипано на пазара” от политик. Нарочно използвам тази грубовата метафора от нашата класика.

Убеден съм обаче, че политическото влияние върви чрез икономически лостове. Мина времето на прякото политическо влияние, времето на стачката в БНР, когато синьото правителство се опита да наложи директор. Всички знаеха, че той ще е наложен политически. Тогава се борихме срещу политическия акт. Сега всичко върви през сложно структурирана медийна среда, срещу какво точно да се бориш и като се бориш, чии интереси обслужващ. Медиите не са това, което бяха. Трудно вече, като изключим отделни персонални поведения и социални кампании, можеш да ги използваш като инструмент за постигането на граждански цели.

ОРЛИН СПАСОВ: Наскоро участвах в изследване на културните и политическите практики на младите хора в България. Беше им зададен въпросът защо не се борят и противопоставят, след като има толкова много неща, в които може да бъде инвестирана критическа енергия за промяна. Изненадващо те отговориха, че няма за какво да се борят, че голямата борба е приключила, дошла е демокрацията и сега всеки трябва сам да се оправя с живота. Нещо подобно виждаме и на терена на медиите. Погледнато дългосрочно, те винаги достигат до ситуация да подкрепят политическите елити. Действат в рамките на широк консенсус, регламентиран от голямата рамка на демокрацията, и не тръгват да критикуват проблемите, защото приемат, че щом всичко с голямата рамката е наред, то и на дребно нещата все пак са в нормата.

ОБЕКТИВ: Няма ли изключения?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Това са тенденции. Медиите не са в едно и също положение. Смятам, че външният плурализъм на мненията общо взето е запазен, тоест все има медия, през която всяко мнение ще прозвучи. Няма ги обаче механизмите, които биха могли да произведат ясен социален ефект от мненията.

СПАС СПАСОВ: Икономическият натиск върху медиите рефлектира върху все по-свития сектор на разследващата журналистика, която е гръбнак на всяка медия. Ясно е колко дълго би могло да продължи едно разследване, лишавайки разследващия от възможност за друго препитание. Затова този сектор се превръща в екзотика, а крайният резултат не произвежда очаквания ефект.

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: Показателен извод направи една от нашите участнички в изследването – Марина Кирова. Тя направи градация на медиите, в които свободата е най-застрашена. Оказа се, че колкото по-отдалечени са формите на поднасяне на публични послания от редакционна йерархия или структура, толкова свободата е по-силна. Блогърите и гражданските социални мрежи в интернет са свободни в най-голяма степен.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Това е свобода на говорещите, а не свободата на слушащите, която е по-важната свобода. Смятам, че електронните медии в много по-голяма степен са вкарани в някакъв професионален стандарт, включително и по отношение на външния плурализъм, тоест там има възможност да се кажат нещата без онази степен на деформация, която често се усеща в пресата.

ОБЕКТИВ: Има и една особена българска специфика на симбиозата „политик – журналист”. Как се вписват например менчетата, погачите и рязането на лентички в съжителството между медии и политика?

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: В тази симбиоза политиците имат няколко модела на поведение. Има политици, които много умело жонглират с комерсиалната медийна логика, влизат в нея, поднасят атракции. Други директно упражняват натиск и искат да бъдат представяни по един или друг начин. Трети си плащат за това нещо. Четвърти правят всичко едновременно. Това се потвърди и от анонимните интервюта с журналисти, които нашият екип направи като част от изследването. В хода на проекта анализирахме и разширявахме кръга от проблеми, които идентифицирахме в картата. Но така също направихме и интервюта с 25 журналисти от различни населени места в страната при гарантиране на тяхната анонимност. Те споделиха различни конкретни практики, които се случват в медиите. Не само че проблемите, изведени по-рано от картата, се потвърдиха, но картината се очерта дори още по-стряскаща и тревожна.

ТОДОР ТОДОРОВ: Това не е симбиоза на политическа власт и медии. Медиите са превърнати в инструменти в тази среда. Информационната атмосфера е на махленство. В такава атмосфера е естествено да се появяват фигури като Батето, Таткото, Командира и т.н. Тези махленски фигури се припознават много добре от публиката. Медийният език живее през такива образи, свързани с патриархалното, с традиционни фантазии на българина, с феодалното му съзнание, където има „патриарси”, представени по един или друг начин. Те обживяват медийния свят с питки, с каквото и да е. Тази стратегия работи и е успешна.

ОБЕКТИВ: А къде сред инструментариума попадат медийните образи? Да кажем – образът на Цецка Цачева по къси гащи, на Бойко Борисов в електромобил или на Томислав Дончев с въдица?

ТОДОР ТОДОРОВ: Махленското означава да се наднича в прозореца, в частния свят на другия. Нормално е някои образи да бъдат подигравани, да се изваждат дреболии от техния частен свят. Всичко това е част от феодалната махленска култура. Аз поне не виждам ефективен антидот за момента.

Бе споменато за социалните мрежи и новите медии. Не мисля, че те са съизмерими все още като функции и влияние с традиционните медии. При тях има свръхпоток на информация. Привидно няма контрол и цензура. Това означава, че там всичко е позволено.

Видях снимка в една социална мрежа, която показва, че в Москва стотици хиляди души са се събрали на протест. Коментарът към снимката беше, че хората не знаят какво става в Москва, тъй като има цензура. Някой от коментиращите обаче беше посочил, че снимката е направена през 1991 г. и че сега в Москва има само 300 души на улицата. Колко души обаче ще прочетат тези коментари?

Конституционно право на хората е да бъдат информирани, но в новите медии това няма как да бъде гарантирано.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Клюката и воайорството са много мощни, защото единственият начин човек да се примири с тленността е, че това не е персонална участ. Всички знаци на чуждата телесност са форма на утеха. В този смисъл тези формати и жълтите медии имат своята терапевтична роля.

Отклоняването на погледа към частното пространство обаче крие големи публични дефицити. Наскоро ме попитаха дали смятам, че бебето на Сергей Станишев от приятелката му и това, че щели да се женят точно преди изборите, може да се приеме за пиарски стратегия. Казах, че има такъв прийом в пиара, но не мога да повярвам, че един мъж, бил той и държавен, ще се жени не по любов, а по пиар.

ОРЛИН СПАСОВ: Когато коментираме любопитството към частния живот може би трябва да направим уговорката, че не става дума за специфично български феномен. Интересът към махленското върви и по линията на глобалната популярна култура. България лека-полека става част глобално налагани норми на публичност.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Така е, само че онзи поток е доста повече стандартизиран от гледна точка на етични стандарти на професията. Тук е „юруш”.

ОРЛИН СПАСОВ: У нас предмодерното се оказа част от постмодерното. Преходът донесе постмодернизма, но той нямаше заварени ресурси, към които да се обърне. Нямаше достатъчно модерност. Затова постмодернизмът се върна стъпка назад и се зарови в семейството, в махалата, в съседското. Това беше странен български постмодернизъм.

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Първата българска постмодерна творба в архитектурата са битовите механи. Те могат да се поставят в границите на т. нар. нов историзъм.

СПАС СПАСОВ: Интересът към частното не доведе до другото, което трябваше да се случи – общностната журналистика. Нямаме медии, които да обслужват общите интереси или общите проблеми на общности от хора – квартал, малък град или голям град с проблемите на различни общности от хора в него. В регионалните медии имаше заложена подобна тенденция преди 1989 г. и в първите години след това, но то се разсипа и не еволюира по никакъв начин.

Ще дам примера с трите момчета от с. Крушари, които бяха изключени от училище заради онази снимка с портретите на велики българи. Цялата преса беше ангажирана в безкрайното повтаряне на едно и също клише, на един и същ текст, без да се каже нещо повече от казаното в началото. Не успях обаче да прочета каква е средата, от която е излязъл всеки един от тях, каква е неговата лична история и защо тя довежда един човек на 17 години до случилото се. Медиите загубиха рефлекса си да се съсредоточават върху персоналната съдба и от нея да извеждат общите изводи.

И публиката не е невинна

ОБЕКТИВ: Къде са шансовете за развитие към по-добро?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Смятам, че чрез регулация всичко може да се оправи. Проблемът е, че медийната среда беше граждански и правно изоставена. Граждански, защото след 2007 г. гражданските организации, които работят в сферата на медиите, загубиха влияние. Те имаха за цел да вкарат европейски стандарти, за да влезем в Европейския съюз и след това вече се демотивираха, пък и изчезнаха фондовете, на които разчитаха. Сметнаха, че няма повече нужда от специален граждански натиск. Оказа се лошо медиите да бъдат оставени без граждански натиск. Освен това много се промениха социалните отношения и технологичните параметри в средата, а нормативната база е направена в ентусиазма на първото същинско дясно управление. Сега регулацията е лишена от адекватен към днешна дата инструментариум. СЕМ сега прави онова, което е правил и преди 10 години. Трябва нова философия на регламентите в медийната среда. Да видим кои са тези философи, които ще я създадат…

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: Необходимо е повишаване на грамотността и на публиката, и на журналистите. Публиката трябва да може да разпознава по-добре нездравите отношения между медиите и политиците. Важно е и подобряването на юридическата грамотност на журналистите, за да знаят как да се защитават срещу формите на натиск, който се упражнява върху тях както от страна на външни фактори, така и от страна на самите редакции.

ТОДОР ТОДОРОВ: На този етап не виждам възможност за измъкване на медиите от тази „хватка”. Песимист съм в това отношение. Може би единственият шанс е да се водят битки ад хок във всеки конкретен случай. Регулирането от институции може да стане много трудно, защото проблемът не е само медиен, не е политически, не е и само икономически. Въпросът е да променим културата на публиката и на журналистите. Песимист съм обаче, че такова просвещение може да се случи просто хей така. Затова във всеки случай, когато нещо не е редно, трябва да се води битка с всички възможни сили – да се водят съдебни дела, публични дискусии, да има разобличаване. Тук може би ще помогне натрупването на критична маса от несъгласие. То трябва да се артикулира не само във формата на дискусии и критични статии. Философията трябва да се превърне в действие.

СПАС СПАСОВ: Ставаме двама песимисти. Медиите в България имат сериозни политически и икономически проблеми. Това са проблеми на обществото. Политическият и икономическият натиск през последните 20 години създаде културен проблем. Затова може би проблемът на медиите е по-скоро културен, отколкото исторически или икономически, или се превръща в такъв със страшна скорост. Това ме кара да бъда песимист за бъдещето на професията.

ОРЛИН СПАСОВ: Интелигентният човек по принцип е песимист, защото знанието е бреме. Споделям песимизма, но се опитвам да открия някакви възможности за противодействие.

Би било добре, ако ние, като експертна общност, успеем да направим няколко крачки напред от културния песимизъм на класически автори като Хоркхаймер и Адорно, които в средата на 20 век са формулирали проблемите, с които отчасти и днес продължаваме да се сблъскваме, но в контекста на една много променена медийна среда. Струва ми се, че има опции за задвижването на промяна. Виждам ги преди всичко в натрупването на критическо говорене. Езикът сам по себе си е действие. Говоренето е власт и може да предизвиква промяна, когато се натрупа достатъчно голяма критична маса от анализи на медийната среда. Това е едната пътечка, по която трябва да се върви.

По тази логика преди две години натрупването на критически доклади предизвика намеса от страна на важни европейски институции, които започнаха да изразяват загриженост за ситуацията с медиите в България. Ако нямаше подобно натрупване на критически гласове, нямаше да я има и скорошната реакция на Нели Круз. Мисля, че ако продължим в тази посока, ще има и други подобни реакции, някои от които могат да доведат до промени. Видяхме, че има писмо от Нели Круз до българския премиер, но все още няма писмо от него до Нели Круз, в което да се поемат ясни ангажименти…

ТОДОР ТОДОРОВ: Вероятно проблемът е културен.

ОРЛИН СПАСОВ: Другата перспективна пътечка е да разширим анализите на медийната среда. В момента оставаме затворени в тясно медийната сфера и това ни кара да влизаме в стереотипи и да се връщаме към културния песимизъм и анализите, които познаваме от средата на миналия век.

Новата медийна среда, свързана с интензивни културни трансфери, изисква друг, по-широк тип анализ на медиите като социален и културен феномен. Трябва да знаем повече за съвременната медийна популярна култура, за риалити форматите, за сериалите и т.н., защото това са и политически феномени. Така можем да засилим възможностите да влияем за промяна на медийната среда. Оставам с надеждата, че анализът и експертното говорене могат да предизвикат промяна, колкото и малка да е тя.

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: Може би ще са необходими помощ и натиск от страна на европейските институции в това отношение.

ОБЕКТИВ: И да обобщим в края на разговора ни още веднъж основните проблемни зони в медийната среда според последните анализи на фондация „Медийна демокрация“?

ОРЛИН СПАСОВ: На първо място – политическите зависимости и плурализмът, на второ – икономическите зависимости и натискът над журналистите, на трето – проблемите, свързани с нелоялната конкуренция, с професионалните стандарти и регулацията в медийната сфера, на четвърто място – въпросите, свързани с автоцензурата и собствеността на медиите, на пето – трудностите, свързани със саморегулацията и защитата на журналистите, на шесто място – проблемът за стандартите на образованието по журналистика. От това изреждане ясно се вижда, че йерархията на проблемите е донякъде условна. Не можем да кажем, че образованието по журналистика е малко важно. Но все пак тук се вижда известно градиране. Най-важното, което в момента изпъква като проблем, са политическите зависимости. Ако българската медийна среда се освободи от голямото бреме на политическите зависимости, много по-лесно ще се разплете възелът и при останалите проблеми.

ОБЕКТИВ: Обобщавате ли всичко това като упадък на свободата на медиите и изкривяване на съдържателния плурализъм?

НИКОЛЕТА ДАСКАЛОВА: Да, така е.

ОРЛИН СПАСОВ: Според мен важният въпрос сега е да се запитаме какво може за се направи на различни нива, за да може България да подобри позиционирането си в класацията. Моят отговор е, че за момента не се предприема нищо в това отношение – нито на правителствено ниво, нито от собствениците на медии, нито от журналистите, които до голяма степен сякаш са се примирили със ситуацията. Това ясно се вижда от направените интервюта.

Трябва да продължим с критическото говорене. Колкото повече неправителствени организации и отделни граждани упражняват критика към медийната среда, толкова по-добре. Промяната е неизбежна. Има ли воля за промяна, тя ще бъде генерирана!

ТОДОР ТОДОРОВ: Трудно всичко може да се събере в политически, икономически или чисто медийни проблеми. До голяма степен проблемът е и културен. Свидетели сме на нова култура (включваща вменена некомпетентност на журналистите), която чрез медиите става легитимна. Не мога да предложа добър финал.

СПАС СПАСОВ: От боя има ефект, когато има потенциал.

Разговора води АНТОАНЕТА НЕНКОВА, кореспондент на радио „Дойче веле” в София.