Жабче пие хапче

На 6 години за разлика от останалите си връстници ромските деца не знаят дори как се държи моливът, твърдят в центъра.

Спас Спасов

Изплашен до смърт от ниския, пълен, брадат мъж, малкият Роко излетял през вратата с писъци и се втурнал из лабиринта на циганското гетото. Тичал колкото му държат краката. Когато го открили, бил вече на другия му край, без дъх, върху раменете на майка си. Чак тогава разбрали, че се страхува от мъже, защото е израснал само сред сестрите и многобройните си лели.
В ромската махала „Максуда“ във Варна къщите, скрити зад неизмазани огради, се редуват с порти, над които тежат цветни гипсови тигри, четири-пететажни несъразмерни постройки с грозни тераси…

Всички сателитни антени гледат съсредоточено в една посока. „Децата, които живеят с майките си и възрастните хора в   семействата, са обречени на безкрайните сериали и турските телевизионни програми“, обяснява Радостина Петрова. Тя е директор на центъра за социална рехабилитация и адаптация на деца от малцинствен произход във Варна. „Жените почти не напускат домовете си, много от тях не са стигали дори до центъра на града, който е само на няколкостотин метра оттам, твърди тя. Социалните им контакти са сведени до нула. Почти не разговарят.“

И въпреки всичко занималнята на центъра на улица „Зограф“ е пълна. Според Радостина от миналата година нещата изглеждат дори оптимистично. Броят на децата расте и вече е тясно.

На десет години повечето роми не говорят български. Не могат да четат и пишат, трудно назовават цветовете. Понякога точно езиковата бариера открива други канали за възприемчивостта на по-отворените. Гетото обаче ги убива. Звучи парадоксално, но тук семейството и училището сякаш са влезли в лукав съюз.

Бай Божко е един от босовете в махалата. Неговите внуци не ходят на училище, въпреки че единият от тях е будно и умно дете. „Купихме му тетрадки и учебници, обещахме 120 лв. еднократна помощ на родителите, но нищо не помогна, разказва Радостина . „Няма кой да го води на училище“, отсякъл дядото, въпреки че в семейната къща живеят 14 възрастни. Всеки от тях си има работа и тя винаги е по-важна от училището на бай Божковия внук. В крайна сметка детето си останало вкъщи, но започнало да налита на бой всеки път когато пред очите му се изпречи някой от връстниците му с тетрадка или учебник в ръце. Според психолозите най-често в подобни случаи агресията е бунт.

Бръчките на Зоя

Зоя Самуилова все още има мисия

Трите бази на Центъра за социална рехабилитация и адаптация на деца от малцинствен произход се намират в районите на циганските гета във Варна.

В момента той изпълнява една от т.нар. делегирани дейности, с които общинската администрация не иска да се нагърбва. „Можем да поемем до 80 деца, но от август миналата година вече нямаме свободни места“, казва Радостина. Годишната издръжка на всяко дете е 2300 лв. „Липсата на възможност за комуникация отключва талантите на по-будните деца, казва Гинка Христова, която е учителка в центъра. Когато позная по очите им, че не ме разбират, опитвам на турски, макар че знам само няколко изречения.“

Откровената ромска усмивка потъва в ретуша на стотиците бръчки по лицето на Зоя Самуилова. На 72 години тя все още има мисия. Така твърдят всички в центъра. През 1954 г. станала детска учителка, след като завършила шестмесечен курс в Шуменския университет „Константин Преславски“. „Практиката учи много повече от курсовете, моето момче, казва тя. Когато децата не идваха на детска градина, ходехме да ги търсим по къщите им, махва с ръка Зоя. Тогава така беше…“
Когато питам защо сега няма учители роми, Зоя отново се усмихва, само че по друг начин, и замълчава. За дълго… „Всички не са будали, моето момче. Аз като съм работила петдесет години, какво имам? Нищо! Ачигьоз* хора са ромите. Стават търговци, намират начини да печелят. Имат къщи, имат мебели…“ Рано следобед Зоя бавно си тръгва към махалата с последните деца. Води ги до вкъщи, за да не се загубят някъде.

Границата

Красивите очи на Лиляна са големи и черни. Докато разказва как за пореден път са отказали да приемат детето й в детска градина, тя гледа надолу. Вдига поглед едва когато задава въпрос: „Може ли да се направи нещо за туй…“ Убедена е, че щеше да е по-лесно, ако не бяха роми. „Детето отпадна в последния момент. Уж беше в класацията, ама директорката казва, че компютър ги избира. Кой ги знае? Първо в детската ясла не го взеха, сега и в градината“, чопли върховете на къносаните си пръсти Лиляна.

Една от най-големите детски градини във варненския квартал „Владиславово“ се намира на границата на циганското гето там. „Въпреки това в нея няма нито едно ромско дете“, казва Илиана Янчева, която е социален работник в центъра. Така единствената възможност за Лиляна и още няколко майки е всеки ден сами да водят и прибират децата си от занималнята. Там ги подготвят за първи клас, тъй като и шансът да попаднат в предучилищните паралелки на училищата е почти нулев, независимо че за образователната система тази подготовка е задължителна.

Резултатът е винаги един и същ – на 6 години за разлика от останалите си връстници ромските деца не знаят дори кака се държи моливът, твърдят в центъра. „За мен е по-добре да научи български, вдига отново очите си Лиляна. Искам много да учат, да постигнат нещо! Иначе – лошо…“

„Повечето роми говорят нелитературен, неразвит местен диалект на турския“, обснява Айсел Яшар. Тя също е социален работник. „На практика употребяват не повече от 2-3 хил. думи, които обслужват комуникацията им на най-елементарно битово ниво. На този език обаче не могат да бъдат написани учебници, няма как да разкажеш приказка.“ Според Айсел опитите за превеждането на книги на езиците, които ромите в страната използват, също не вършат кой знае каква работа, защото това ги капсулира допълнително. „Колкото по-рано влязат в средата на официалния език, толкова по-лесни ще са адаптацията и интеграцията им“, твърди тя. Това обаче най-често не се случва.

Мъртви души

Във варненския квартал „Христо Ботев“ има три училища. За да получат делегираните си бюджети, както всички останали в страната, те трябва да покрият „бройка“. Обществена тайна е, че директори са мотивирани да приемат колкото могат повече деца в училище, защото парите се отпускат от Министерството на образованието, младежта и науката (МОМН) според броя на децата. Скоро след началото на учебната година те заминават с родителите си за чужбина или някъде из страната, където има работа. Други просто спират да ходят на училище.

Според хората в центъра обаче директорите продължават да ги водят на училище като мъртви души, защото на 1 януари трябва да получат парите си от бюджета. Така дори деца, които са посещавали училището само няколко дни през годината, минават от клас в клас. Често отсъствията им са прикривани и за да не бъдат разформировани паралелките. Така всички учители запазват местата си. Когато децата внезапно се появят отново след година, според регистрите те безпрепятствено са преминали в трети или четвърти клас, без да могат да четат, да пишат и дори да говорят.

Зад свидетелствата за тези факти няма да откриете имена. Заради плетеница от вечни „съображения“ те винаги остават анонимни, което блокира всеки опит за промяна. „Няма такова нещо“, казва Николинка Даскалова, директор на Регионалния инспекторат на МОМН във Варна. „Всички проверки в училищата се правят на място, по дневник.

Прикриването на отсъстващи деца е невъзможно“, категорично твърди тя. В центъра обаче разказват и други куриозни, но поучителни истории. За да могат да получават социалните си помощи в Полша или Холандия, българските роми, които търсят работа там, задължително записват децата си в занимални. В тях за разлика от България винаги има места. Когато се върнат тук, децата говорят полски или холандски, но не и български. Това не им позволява да се явят дори на приравнителни изпити, за да продължат да ходят на училище. Резултатът е само един, при това фатален. За него има дори бюрократичен жаргон – „отпадане от системата на образование“.

Демирка редовно води и прибира двамата си синове Сава и Митко от занималнята. Говори български трудно, но има желание да каже повече неща, отколкото успява. Заради изоставането си в училище големият й син е попаднал в една от т.нар. малцинствени паралелки, в които ромските деца са изолирани от останалите си връстници. „Много претенции правихме, да не ги делят, ама – нищо“, казва Демирка.

На практика става дума за чиста форма на сегрегация, която никой официално не признава. От Инспектората по образованието във Варна също твърдят, че подобна практика също не съществува. „Няма нито подобна политика, нито подобна практика“, твърди Николинка Даскалова. Една от причините за сформирането на „малцинствените“ паралелки е нежеланието на голяма част от родителите в училищата със смесено население децата им да учат и дори да седят на един чин с ромите. Втората причина е хроничното изоставане на ромските деца.

Третата – така е по-лесно за учителите. Изолацията бързо дава горчиви плодове – децата започват да общуват помежду си само на местния си говор, летвата пада, а преподавателите стават удобно снизходителни. И всичко това заради същото порочно уравнение: запазването на броя на учениците е равно да запазването на броя на класовете, което гарантира потока на бюджетните пари и запазването на всички работни места. По този начин като истинско перпетуум мобиле системата на двойните стандарти продължава да произвежда все една и съща интеграционна утопия.

Сладко хапче

Ицко е много малък, сресан е прилежно и е облечен чисто. Срамежлив е, но не много.

Симеон Киряков е психолог по призвание. Скоро ще има и диплома, защото в момента завършва трети курс на специалността във Великотърновския университет. Освен това Симо е ром и изрично подчертава, че сам носи и начина на мислене, и характера на етноса си. „За ромите успехът в училище е като таланта – или го имаш, или го нямаш, твърди той. За тях хората се делят на два типа – едни, които могат да учат и по тази причина знаят, и други, които не са родени за тази работа. За повечето роми да си добър ученик е като да си умел калайджия, смее се той.

Трябва да ти иде отръки! Един го може, друг – не! И точно по тази причина, когато детето не иска да учи, никой не го кара насила да полага усилия за това.“

Според Симо обаче в психологията на ромите има едно слабо място – показността. Разказват, че ако днес сутринта някой реши да боядиса оградата си, до вечерта всички огради по улицата ще са с нов цвят. „Точно по тази причина една от тактиките в работата ни е да открием т.нар. семейства локомотиви, обяснява Симо. Те трябва да демонстрират постиженията на децата си и по този начин да създадат у останалите чувството за някаква загуба. При хората с първични потребности това върши чудеса!“

Симо твърди също, че хората от етноса му имат вроден страх от институциите, от държавата, от всеки опит за организиране на живота им. „Това е последица от чергарския начин на живот на ромите, аргументира теорията си той. Усещането, че на местата, където живеят, са само временно, им е вродено. Така е, защото винаги са били нежелани и гонени. Номадският начин на живот лишава ромите от чувството за принадлежност към някаква общност.

По тази причина те не чувстват задължение да плащат данъци, не се ангажират с обществени каузи. А това създава допълнителен, огромен проблем с интеграцията им“, обяснява Симо. Но е убеден, че надежда има. Един от аргументите му е Ицко. Той е много малък, сресан е прилежно и е облечен чисто. Срамежлив е, но не много. Изпъва ръце край тялото си и започва:

Жабче пие хапче. Болно ли е жабчето и горчи ли хапчето? Нито е горчиво, нито е парливо, а е сладко хапче за послушно жабче.

„Онези, които успеят да излязат от тебеширения кръг на гетото, винаги правят и следващата крачка, казва Симо. Трябва да направим рязък завой. Затова сме се захванали с децата.“
––––––––––––––––––
* Ачигьоз – (от турски) буден, отворен, отракан, който не се стеснява.

Линк към публикацията на статията във в.“Капитал“.