Премиерът реши да демонстрира, че слуша внимателно хората. Освен това знае, че изглежда модерно и ефектно да капитулираш пред зелени лозунги или искания за повече виртуална демокрация. Изглежда също, че ако не бяха младежите с кокили и пеперудени крила, така и нямаше да прозре рисковете зад проучванията за шистов газ. А без маските на Гай Фокс – че МВР може да монтира „второ дъно“ на АСТА.

Според стенограмата от правителственото заседание на 17 януари т.г., когато кабинетът реши да ревизира споразумението си с “ Шеврон“, премиерът формулира общата воля на министрите си така: „Щом е в интерес на хората и те не го искат или не искат тази технология, оттегляме решението (…). Но смисълът на оттеглянето е това – искали сме в името на хората да го направим, хората не го искат, страх ги е поради една, втора, трета, четвърта причина. Спираме. Ако един ден пожелаят – лесно се вкарва ново решение.“

„Уплашените“ от проучванията за добива на шистов газ сигурно не са чели цитираната стенограма. Няма нужда! Ролята им приключи с отнетия лиценз на „Шеврон“. Ако не беше така, майките с количките и татковците с противогазите трябваше още да са на улицата. А там да продължат да се тревожат какво ще се случи, ако „хората“ вземат, че въпреки предсказанията за „земетресения с магнитут 2,5 – 3 бала по скалата на Рихтер“ или апокалиптичното вкарване „в недрата на земята на сода каустик, формалин, сярна киселина, нафталин, бензин и два-три отровни вида алкохол“, си плюят в пазвата и решат да рискуват.

Още на 11 септември м.г. в Добрич премиерът каза:“Нищо няма да се случи, ако не ме дразните. На тези, които издигат плакати, искам да им кажа, че продължават да изпълняват партийна повеля на някой. Ако това продължава, ще подпишем на инат“. После инатът внезапно се сломи.

„На политиците също им се иска…“

Изненадващо лесно кабинетът се огъна и пред маските на Гай Фокс, които по улиците на различни градове в страната поискаха оттеглянето на България от споразумението ACTA. Благородното „капитулиране под натиска на улицата“ така и не можа да разсее усещането за някакъв потушен драматизъм, който го предшестваше.

Най-напред министър Трайчо Трайков каза: „В рамките на българската политическа традиция не очаквам никой да поеме т.нар. вина за присъединяването ни към АCТА. Затова мога спокойно да заявя пред вас днес, че аз поемам отговорността“.

Още на следващия ден тя му беше отнета не от друг, а от самия премиер: „Като министър председател аз поемам цялата политическа отговорност за това решение“, каза той.

За да подчертае тежестта му, а и за да бъде още по-ясно това, което трябва да каже, Борисов дообясни, че дори очаква да бъде атакуван от международни организации за решението си да оттегли подписа на правителството под споразумението.

Часът на истината дойде на третия ден, когато Трайчо Трайков изчисти посланието: „Основната заслуга за спирането на АСТА са хората и гражданското общество“, каза той. И за да бъде напълно ясно това, което трябва да каже добави: „и на политиците също им се иска да са част от това общество“.

„Зимата на тяхното недоволство“

Без да пренебрегвам политическата конспирация около двата протеста, както кокилите срещу шистовия газ, така и маските срещу АСТА бяха неочакван и свеж капитал за линеещата от години гражданска активност в България.

Първо, защото на улицата излезе невидимото до момента поколение на 90-те.

Второ, защото шествията му за първи път бяха част не от сапунката на вечно недоправените български революции, а детайл от новото глобално бунтарство.

И трето, защото младите хора излязоха на улицата, не за да подрънкат от глад с тенджерата на баба си, а за да защитят виртуалната си свобода в интернет или зелените си каузи.

Четвъртият и не по-малко важен ефект от „зимата на тяхното недоволство“ беше калкулиран зад прозорците на „Дондуков“.

Седмица, след като вятърът отнесе и последната листовка от протестите срещу газа и АСТА, в драматичното платно „Премиерът слуша хората“ бях нанесени нови детайли.

Информацията, че заместник кметове в София са получавали възнаграждения 2-3 пъти по-високи от заплатите, определени за постовете им, прошумоля, но не вдигна шум. След нея дойде ред на бонусите в Министерството на финансите. От там последва серия объркани обяснения за това, как в условията на финансови рестрикции между чиновниците са били разпределени бонуси от 233 хил. лв.

Мътни останаха и схемите за допълнително материално стимулиране както в Министерствата на околната среда и водите, така и на външните работи. Точната разбивка на допълнителните 345 хил. за чиновниците си показа само Министерския съвет.

Нищо не се случи и когато стана ясно, че бонусите от 10 млн. лв., раздадени в Министерството на здравеопазването и Здравната каса, са рекорда.

Кога избухна премиерът ли? Е, как!

Точно когато трябва!

На 8 февруари, два дни след като язовир Иваново издави 10 души в харманлийското с. Бисер, пак по време на правителствено заседание Бойко Борисов се обърна към министрите си така: „Като единен юмрук трябва да се стоварите върху проблема с язовирите!“.

Веднага след това потекоха новините за безброй „контролирани изпускания“.

Точно това се случи с директора на Националната здравно осигурителна каса Нели Нешева и началника на Агенцията по вписванията Виолета Николова .

Проблемът, довел до оставката на Нешева, явно не бяха онези 12 хил. лв. които се оказа, че е получила над заплатата си в края на м.г.. Ако беше така, далеч преди нея трябваше да си е тръгнала компактна група софийски зам. кметове и други чиновници от гореупоменатите министерства и ведомства. Нейният проблем се оказа по-скоро вербален. В няколко некоординирани медийни изяви тя обясни, че трудът й струва повече отколкото получава и така удари право в сърцето всеки първи и половина от избирателите в България.

Ден, след като бе обявено, че с поста си се разделя и Николова стана ясно, че онези 72 хил. лв, които е получила като „ДМС“ (допълнително материално стимулиране) през миналата година, са били само повод за уволнението й. Според източници на „Дневник“ гневът на премиера бил пробуден от започналата наказателна процедура срещу България, заради блокираните вписвания на европейски търговски дружества у нас. Или с други думи – пак ни изложиха пред чужденците.

Възпитаването на усещане у управляваните, че управляващите „горе“ не знаят, какво вършат подчинените им „долу“, е номер от времето на култа към личността. Борисов го владее без уговорки, а министрите му нямат вид на алтруисти, които тайно крият по някой и друг милион, за да радват закъсалите си служители по празници.

Да, премиерът слуша внимателно хората. За това знае, че онези, които бяха на улицата през януари и февруари, скачаха срещу следенето в интернет, но не и срещу рекордите, които МВР поставя в подслушването на телефонни разговори или превантивния милиционерски бой. Няма протести срещу отнемането на свобода с изборни манипулации, нито срещу купуването на държавни чиновници с бонуси.

С две думи – премиерът знае! Контролираното изпускане е акт на визионерство, политика с далечен хоризонт. Често, по малко и публично. За да не се превръщат в цунами калните бари като онази, в с. Бисер.

Линк към публикацията на същия текст в Дневник.bg – тук.