Властта и гражданите да минат на един тротоар

…страхът е бил огромен. И страхът все още продължава да бъде огромен. Аз обаче разчитам на тези граждани, на тези българи, които са се опирали до октопода и които по всякакви начини са били смачквани от този октопод. Нека те да ни помогнат, защото днес България е друга…“.

Инициалите А.П. и прякорът „Трактора“ се появиха в новините още в ранните часове на 11 февруари. И така чак до обяд. Макар, че беше повече от ясно, нито една от медиите, приемани за надежден и достоверен източник на информация, не съобщи категорично, че става дума за Алексей Петров. Разшифроването на информационния монограм бе оставено на самия министър Цветанов. За това и всичко, от първата до последната дума по темата, звучеше като цитат. Извън кавичките на официалната информация не остана нищо. В тях влязоха дори тигрите и леопарда от двора на братята Дамбовци и историята за голата стриптизьорка, която скочила от втория етаж при вида на баретите, но за щастие паднала върху крупието на заведението. В безпрецедентната ситуация, дори премиерът се видя принуден да признае, че има нужда от време, за да осъзнае, как така в преследване на враговете си, зад ъгъла държавата е срещнала самата себе си. И това съвсем не беше единственият абсурд. Като станаха жертва на наследената си и принудителна обездвиженост, медиите се заеха с единствено възможното – да повтарят и да отразяват. Вместо да допълват, да обясняват и да прогнозират. .

Тъмни изкушения

Историите за репортерските екипи на големите световни меди, които често пристигат на мястото на събитието преди полицията, са банални. Но припомнянето им в ситуации като тази от 11 февруари е поучително. Ролята на разследващата криминална журналистика е да стига до фактите преди, или хайде, поне заедно с официалното разследване. Защото не е длъжна да се съобразява с неговите условности. Тя често е дубльор, но най-вече гарант, че онова, което облечените във власт вършат е логично, правилно и законно, и че всичко, което говорят е истината и само истината. От своя страна тя трябва да създава условия, да стимулира и да гарантира свободата на разследващите журналисти. Първо защото те добавят стойност към авторитета й. И второ, защото монополът върху информацията винаги крие тъмни изкушения.

В парадокса „Октопод“ обаче медиите само размножиха изненадата на държавата. И също като нея си зададоха въпроса: „И сега, какво?“ Защото, колкото и да звучи невероятно, арестът на Алексей Петров и останалите изпразни от смисъл стотици вестникарски страници, още толкова коментари, телевизионни и радио репортажи от последните години. Самата държава, цялата й уж строга и стройна система за сигурност, лицата от новините, без които през последните години нямаше новини, та дори и авторитетни компании със сериозен пазарен дял, в един единствен ден се видяха принудени да обясняват, че не са това, което всъщност са били. Или точно обратното.

Една добра и една лоша новина

Каквото и да си говорим сега, историята със задържането на Алексей Петров и последвалите вторични откровения на замесените в нея категорично навеждат на мисълта, че средата, в която свикнахме да живеем „страхливо“, е на прага на промяна. Може би драматична. Независимо от явно далечната й развръзка, тя носи по-скоро положителен знак, защото необратимо разбива статуквото. Случката обаче има и втори план.

Схемата на разгласяването й остави усещане за сценарий, в който медиите бяха пасивни участници. Добрата новина е, че в него те нямаха предварително уговорена роля. Лошата – че по наследена традиция след приключването на операцията бяха употребявани единствено в качеството си на рупори. Но по някаква добре проиграна ирония точно медиите, които упорито твърдяха, че нямат пъпна връв нито с ДАНС, нито с хората от подземието, нито дори със самия Алексей Петров, застанаха в ролята на пророците, но и на менторите. Същите, които само допреди седмица твърдяха, че държавата е мръсна отвътре, сега се оказаха универсални бранители на същото гнусливо усещане.

Но дори и тази история може да бъде поучителна.

Място на трибуната

Два дни поред всички телевизионни канали покриваха новините, свързани със задържането на Трактора, с едни и същи кадри. „Полиция! Ръцете назад! Казах назад! Бавно пристъпвай към мен!…Има ли други в къщата?“. Тези реплики бяха чути няколкостотин пъти. Преглежданията на снимките в Интернет с налягалите по земята голи стриптизьорки вероятно са ударили рекорд. Темата за подготовката и технологията на операцията обаче не получи развитие. Нека оставим на страна коментара, че „монтираната“ публичност при задържането на „лоялния гражданин“, някак си влиза в конфликт със задължителната презумпция за невинността му. По-важно е друго. Властта в най-конкретните си форми десетилетия не успя или не пожела да се отърси от практиката на контролирано „изпусканата“ информация. А това я изправя пред риска да компрометира публичността, която от тук нататък ще й е нужна все повече. За да се отличава от сянката си.

Наследената липса на проактивни медии лиши вътрешният министър от възможността да разполага с обществената енергия на удовлетворените граждани, вместо само с овациите на стреснатата публика. Репликата на Борисов „Това е война! Който издържи…“ нямаше да завършва с многоточие, ако съществуваше обществената енергия на убедените, че всичко е станало възможно заради прекрачения предел на тяхната нетърпимост и под техния натиск.

А това е важно, защото само така властта и гражданина получават привилегията да вървят по един и същи тротоар.

Публикацията на този текст във в.Дневник можете да видите тук.