В самото око на торнадото „Уики лийкс” Джефри Кунър, президентът на близкия до републиканците американски институт „Едмънд Бърк“, си позволи да отпрви чрез пресата твърде зловещо послание: „Ние трябва да се справим с Асандж по същия начин, както с други особено опасни лидери на тероризма„, каза той. С тези думи Кунър публично подсети държавата, че ако е необходимо трябва дори да убие Асандж и отиде твърде далеч зад границата на „новото консервативно мислене”, в името на което съществува института му. Така „грамата“ за ликвидирането на Асандж потвърди факта, че от Вашингтон през Москва до Пхенян
криптираното политическо мислене
продължава да устоява на всеки опит за „хакване“, само защото е отчайващо аналогово.
Нека си припомним затвора „Абу Гариб“ и скандала от 2005г., с който изгря печалната звезда на рейнджър Линди Инглънд. Тогава в продължение на няколко месеца в интернет прелетяха куп снимки на голи иракчани. Те бяха разхождани от Уинди на каишка между килиите или имитираха хомосексуални актове под дулото на автомата й . Така легендата за демократизиращата мисия на САЩ в Ирак бе окончателно компрометирана, а рейнджър Инглънд успя да предизвика няколко ответни атентата, при които загинаха хора.
Звучи като парадокс, но след като тайната кореспонденция на американската дипломация беше разказана от Уикилийкс като сапунена опера тя не загуби почти нищо от блясъка си. Точно обратното! След атаката на Асандж тя със сигурност натрупа опит и получи полезен урок. Неговото резюме гласи: За да вярва на това, което вижда и чува около себе си, новото поколение информационни консуматори има нужда от различни гаранции за достоверност – отворен код и свободен, нередактиран достъп до фактите.
Сега разкритията за това, че Берлускони е безполезен политик, че нескопосан лифтинг е лишил алчната съпруга на азербайджанския президент от мимика или дори това, че папата се е обявил против влизането на Турция в ЕС, едва ли изненадват или реално застрашават някого. Затова ако сравним ефекта от течовете по скандала „Инглънд“ с тези от аферата „Асандж“, с ръка на сърцето трябва да признаем, че във втория случай „великата ложа“ на световната дипломация преигра и без нужда генерира напълно излишни
съмнения за гузна съвест.
– Ще обеся Саакашвили за топките!, казва Путин в разговор с френския си колега, по повод нахлуването на Руски войски в Грузия.
– „Ще го обесите ли казахте?“, прави се на недочул Саркози.
– „А защо не? Нали американците обесиха Саддам Хюсеин“, отвръща Путин
– Нима искате да свършите като президента Буш?“, нанася финалния си удар Саркози.
– „Да, тук определено отбелязахте точка“, капитулира Путин.
Този разговор, често цитиран като класика в дипломатическата сдържаност, е поне десет пъти по-вълнуващ, но и компрометиращ за участниците в него, отколкото повечето грами, разсекретени от Уикилийкс. Той обаче не предизвика международна суматоха, защото изтече от „официален“ източник – един от съветниците на Саркози. С такива вицове „системата” се разтоварва от стреса и очарова аудиторията с режисирано чувство за хумор. После отново затваря вратата, за да продължи разговора си на 4 очи, с всички съмнения за конспиративност. Точно по тази причина, заради невъзможния диалог, високомерието и често преднамерената подозрителност, битката със „системата” винаги е била изнасяна в полето на абстрактното, на ирационалните пориви и романтичните мотиви. От Джордж Оруел през Джак Керуак, до т.нар. поколение „Х“ на покойния Кърт Кобейн, „системата” е била сатанизирана, обругавана или неглижирана, но никога реално атакувана. Този път разпиляването на документи за „световната конспирация“ по хиляди сървъри из всички краища на света показа, че изобщо не става дума за модерен романтизъм или революционна екзотика, които обикновено приключват с бягства от действителността. Асандж атакува, почувства се уязвим и се застрахова. Така обаче идеологът на Уикилийкс направи и първата си фатална грешка, която накара дори довчерашните му фенове да си зададат въпроса кой е той –
революционер или терорист?
Малко преди да бъде арестуван по обвинение в блудство и сексуално насилие, Асандж заплаши, че ако нещо му се случи, в интернет ще се появи ключ за свалянето на още потресаващи документи през най-големите торентни сайтове. Този път предупреждението стресна не толкова потърпевшите от досегашните му атаки, колкото хората, които вече бяха извикали „Осанна!“. Въпросите заваляха като град:
- Какво би станало с тези документи, ако на Асандж нищо не му се случи?
- Как и защо е извършен подбора на файловете, скрити в сайтовете за пиратски даунлоуд?
- Ако наистина е невинен, защо му е на Джулиан Асандж да заплашва враговете си?
- Ами ако се окаже обикновен амбулантен изнудвач?
- Кои са ценностите му? Собствената неприкосновеност или истината на всяка цена?
И т.н и т.н…
Опитът за точно позициониране на Асандж поставя още един важен въпрос: Кой е източникът на информацията, разпространена от платформата му Уикилийкс? Ореолът му на мъченик в името на новия информационен ред все още блести заради силата на легендата, че сам разбива сървърите и източва информацията, паникьосала най-напред Пентагона, а сега и Държавния департамент на САЩ. Но имиджът му на
високотехнологичен Робин Худ
би могъл да помръкне само за секунда, ако се установи, че файловете са му предоставяни, за да бъдат разпространявани. „Може ли един журналистически инструмент да бъде толкова важен, колкото свободата на информация?“, попита от първата си страница сп. „Тайм“. Ще бъде твърде обезкуражаващо, ако отговорът гласи, че точно идеята за нова свобода на информация е превърната в инструмент.
Неотдавна „Ню Йорк таймс“ публикува разкритието, че опитите за подвеждането на Асандж под съдебна отговорност за шпионаж продължават без успех вече повече от половин година. Препятствие се оказало тълкуване на Закона за шпионажа, направено далеч назад във времето на американската война във Виетнам. Според него под съдебна отговорност може да бъде подвеждан само източникът на класифицирана информация, но не и този, който я разгласява.
Сега Джулиан Асандж най-вероятно ще стане жертва на друга, малко странна, но в същността си смислена теоретична постановка, този път на шведското законодателство. Според нея скъсването на презерватив по време на полов контакт би могло да превърне всеки сексуален акт в нежелан. Извадена от пикантния контекст на престъпленията, в които хакера бе обвинен от две шведки, тя всъщност съдържа сериозно предупреждение към евентуалните му последователи. Асандж се оказа неподготвен за звездния си миг, нямаше визия за бъдещето на поекта си и пренебрегна всички системи за сигурност, без да е готов с алтернатива. Така вместо да разбие система, той се превърна във вирус, който активира всички аларми. Сега дилемата е между двата бутона – „карантина” или „изтрий завинаги”.
Публикацията на същия текст във в. Дневник можете да видите тук.