Направих това интервю с Кевин Копелсън, преподавател по теория на литературата, създадена от писатели с хомосексуално самосъзнание, в университета в Айова сити, САЩ през март 1994 г. Толкова отдавна!
Копелсън е почетен професор по английски език в Университета на щата Айова, сътрудничи на London Review of Books и пише по теми като изследвания на сексуалността, теория на критиката, културологията и литературата на XX век. Сред най-известните му публикации са „Литературата на съвременната хомоеротика“, „Хомосексуалния морализъм – поглед върхутворчеството на Андре Жид“ и др.
Досега интервюто съществеваше само на хартия. Сетих се за него тридесет години по-късно, защото то внезапно се оказа актуално в България (такова, каквото не беше през 1994 г.). А това може да означава две неща: Че сме закъснели с 30 години във възпитанието на способност да оценяваме артистичното проявление на сексуалността само и единствено по неговата интелектуална тежест. Или, че сме изгубили 30 години в илюзията, че се движим към човешката нормалност, докато сме пропадали все по-дълбоко в капана на националните си комплекси. А през цялото това време мачизмът, патриархалната ретроградност и хомофобията са били упойка преди болката от удара в дъното. Страхувам се, че е по-скоро второто.
През 1994 г. интервюто беше публикувано на първа страница във в. „Култура“, чийто зам. главен редактор тогава беше Георги Лозанов. За илюстрация той избра фотография на Робърт Мепълторп от 1980 г. с голото тяло на чернокожия Денис Спейт. Написа и въведение към „скандалната“ тема на интервюто (вижте я в края на текста).
Хомосексуалният моралист (интервюто)
Кевин Копелсън Снимка: Wikipedia
– Бихте ли маркирали характеристиките на работата си като преподавател по теория на литературата, създадена от автори хомосексуалисти?
– Участието на мъжете и жените хомосексуалисти в изгражданетона световната литературна история винаги е било премълчавано или в най-добрия случай напълно деформирано. Именно затова днес голяма част от хората, занимаващи се с тази история или в конкретния случай с история на изкуството, препрочитат отново познати страници. Защото твърде често именно те са променили света. Така че става дума за нов универсално-исторически поглед към вече познати факти, маркиращи културното пространство от древна Гърция до наши дни. Това е единственият начин да видим миналото като част от безкрайността на настоящето.
Целта на този поглед е не да извежда хомосексуалността от анонимност, а да изследва чувствеността като основа на културня акт, да достигне до корените и начините, по които тя намира артистичните си проявления. В крайна сметка важно е да се стигне до осъзнаването й в определен културен контекст.
– Кои са проблемите, попадащи днес най-често във фокуса на литературата, третираща проблемите на хора с хомосексуално самосъзнание?
– Изключително трудно е да бъде открито прякото литературно присъствие на автори с хомосексуално самосъзнание. Въпреки това обаче, литературата винаги е била и си остава културно пространства, в което хомосексуалността се е чувствала привилегирована. Доказва го и глобалният поглед върху историята на това изкуство. Много писатели от деветнайсти и двайсти век, като Вирджиния Улф, Марсел Пруст, Хенри Джеймс, Хермън Мелвил и др. са давали израз на хомосексуалния си начин на мислене, най-често индиректно.
И ако вземем за пример творчеството на Хенри Джеймс или Пруст, онова, което критиката прави днес, е да се върне към произведенията им и да преоткрие хомосексуалния им контекст в един много по-открит и честен разговор за ценностите на изкуството.
– Връщайки се към проблемите, попадащи във фокуса на литературната критика, не съществува ли опасност фактът на хомосексуалността да наруши равновесието в литературната наука за сметка на вече утвърдени ценности в творчеството на споменатите автори.
– В първите изследвания върху произведенията на автори с хомосексуално самосъзнание се налагаше един и същи спор, разгарящ се винаги около въпроса дали те действително са хомосексуалисти? Признавали ли са самите те някога хомосексуалността си, или не? Днес никой не се интересува от това -творчеството на Хенри Джеймс е пак най-добрият пример. Най-вероятно той никога не е имал хетеро или хомосексуални контакти и никой не би могъл с точност да определи неговата сексуалност. Но от личната му кореспонденция става ясно, че по-често са го привличали мъже, отколкото жени. Потиснат от тази мисъл, той никога не го е признавал открито.
В литературната история съществуват не един или два случая, в които автори с открито хомосексуално самосъзнание или поведение са твърде продуктивни, давайки израз на специфичната си чувственост и отношение към света. Проблемът дали един или друг автор са имали действително хомосексуален интимен живот много рядко интересува литературната критика. Във фокуса на изследванията остава единствено чувствеността, прозираща в литературния текст, чувствеността, вдъхваща живот на творческия акт и оцветяваща отношението към света.
Съществува идруг проблем, който не бих искал да оставя без внимание. Хетеросексуалността на един автор не означава, че той автоматично остава извън светлината на критиката, занимаваща се с хомосексуалността в литературата. Студиите върху тяхното творчество просто обогатяват познаването на различните типове сексуалност, а в центъра на литературните изследвания все по-често откриваме проблемите на социалните структури, изграждани от мъжката и женската хетеро- и бисексуалност. Но хетеросексуалността никога не се е изправяла като пречка пред литературния акт. Нещо, което важи с пълна сила за хомосексуалността.
Връщайки се отново към същността на въпроса, трябва да кажа, че лично аз намирам за твърде старомоден подхода на колегите си, изграждайки студиите си за нечие литературно наследство върху категорична биографична основа. Това просто не ми е интересно. Безинтересен е и подходът към сексуалността, поставящ я пред призмата на класово-икономическите различия. Новото поколение критици са възпитани по различен начин. Те използват много по-широк спектър от подходи, базирани преди всичко на интуитивното присъствие на сексуалността в литературата, върху психологията и психоанализата. Твърде много от тях са под силното влияние на структурализма, постструктурализма, деконструктивния семиотичен начин на мислене. Те използват твърде богат инструментариум от областта на лингвистиката и семиотиката. Така че историко-биографичният подход към литературата, родена или повлияна от хомосексуалността на авторите, все повече се превръща в метод на старата гвардия критици.
– И все пак не е ли изкуствено отделянето на творби, третиращи проблемите на хомосексуалното световъзприемане, от останалата литература. Не крие ли това потенциалната възможност от самоцелни деформации?
Мисля, че преподавателската работа, с която се занимавам, има смисъл единствено ако е дублирана с друг, неспециализиран курс по история и теория на литературата. В такъв случай опасността от залитане в една или друга посока става невъзможна. Но няма как да се изучават Мелвил, Улф или Пруст, без да стане дума за хомосексуалността им. Или по-скоро за сексуалността им въобще. Защото, също като хомосексуалните, много често именно хетеросексуалните самоизживявания стоят в основата на проблемите и личните им комплекси. Затова аз съм по-скоро привърженик на паралелните литературни анализи в курса лекции, посветени на даден автор, отколкото в отделянето на тази литература в специализиран курс.
Проблем е и университетската среда, в която подобни курсове лекции трябва да бъдат четени. С малки изключения, тя е тотално хомофобска.
– Вашите студенти непременно хомосексуалистили са?
– Щастлив съм да отговаря на този въпрос с „не“. Доколкото зная, само малка част от тях имат хомосексуални наклонности.
– Бихте ли формулирали основните характеристики на литературата, плод на хомосексуално виждане за света, такива, каквито са те в курса, който водите?
– Тези творби третират преди всичко социална проблематика, свързана най-вече с изживяванията на хора, принудени да живеят в затоврено общество, хора, често страдащи от агресивността на хомофобията. Много често тази литература представлява стратегия на оцеляването, сродяваща я с литературата, създавана от други изолирани групи в обществото. Но въпреки всичко не мисля, че между литературата, създадена от творци с хомосексуално самосъзнание и останалата литература трябва да бъде прокарвана браздата на разделението.
– В каква степен създаденото от авторите хомосексуалисти е повлияно от пола им?
– Това е труден въпрос, но аз не мисля, че не съществуват някакви основни различия в творческия акт на мъжете и жените с хомосексуално самосъзнание. Различен е обаче фалоцентричният свят, който откриваме в тези произведения. Бих си позволил дори да твърдя, че в повечето от случаите погледът върху света, пречупен през женската еротичност, изглежда по-автентичен. В литературната критика тази особеност е определена като „I’ecriture feminine“ (от фр. – женски начин на писане). Неговото проявление в творбите на мъжете автори е едно от най-интересните и неизследвани явления в литературната наука. Съществува обаче и друга разлика. Мъжете в литературата гледат на света от позицията на привилегировани в почти всяко едно отношение. В това число и мъжете хомосексуалисти. Различен е техният житейски опит, различен е и начинът, по който виждат и оценяват жените.
– Моят последен въпрос е: какво влияние оказват националните характеристики върху творчеството на авторите с хомосексуално самосъзнание.
– Вероятно трябва да започна от традициите. Немската литература е най-богата в това отношение. Но не бих си позволил пълна категоричност, защото американските автори са най-силно повлияни от френските и британските писатели хомо-сексуалисти. Тук вероятно нещата опират по-скоро до проблемите на езиковата бариера.
Погледнати от друг ъгъл, нещата изглеждат така – Франция никога не е страдала от социалната нетолерантност към хомосексуалистите в степента, позната на Англия или Америка. Творческият акт в последните две споменати страни е по-скоро социално ориентиран. Като пример бих посочил пак разликите между Хенри Джеймс и Марсел Пруст като двама от типичните гей-автори.
Сексуалният живот на Пруст е бил много по-активен от този на Джеймс. Но тази отлика, която също много лесно би могла да бъде социализирана, само допълнително оцветява погледа на критика върху творческия акт на двамата.
Пруст доста по-открито пише за хомосексуалния живот в началото на двайсети век. Още първите творби на тази тема обаче, излезли изпод перото на Хенри Джеймс, стават повод за „канонизацията“ му като гей-автор. Той просто провокира и разцепва мълчанието на английската литература по тези проблеми. Ето така различното обкръжение ражда и различни подходи, различни текстове, а и различна критика.
Помислете само за безкрайната отдалеченост на средиземноморската и скандинавска чувственост, за разликата в начините, по които хомосексуалният акт е възприеман в тези две диаметрално отдалечени точки.
– Имате ли поглед върху състоянието на литературата, за която разговаряхме, в Източна Европа. Предмет ли е тя на курса лекции, който четете?
Що се отнася до източноевропейската литература, тя все още остава езиково изолирана от изследванията на литературните историци и критици. Имам дори усещането, че през последните няколко години все по-малко преводачи и издатели обръщат поглед към този регион. Моето собствено схващане е, че за да бъде разбрана, в конкретния случай литературата на писателите хомосексуалисти, непременно трябва да бъде поставена в съответния политически контекст. И понеже говорим за Източна Европа, примерът веднага можеда бъде даден с хомоеротиката в творбите на Достоевски, Толстой и Тургенев. Хомоеротика, която изчезва почти безследно в хомофобията на сталинизма – характеристика типична, макар и в различна степен, за всички останали страни отбившия Източен блок.
Разговаря: Спас Спасов
Мъжките фотографски актове на Мейпълторп принуждават разтревожения консерватизъм да търси „неангажирани“ прочити. Например: надарени с мускули и лишени от предразсъдъци боксьори излагат на nokаз инструментите на своя занаят. Или: културисти свалят от себе си знаците на културата, за да демонстрират, че тя е равна на голим тела. Или….
Всъщност докато консерватизмът се крие зад хитростите на интерпретацията, хомосексуализмът в съвременния християнски свят спечели първия рунд срещу общественото мнение и сега се готви да стори същото и с втория. Без съмнение първият рунд беше по-лесен: публичният живот трябваше само да оттегли от личния претенциите си (за нормалност?), да не санкционира сексуалния избор на индивида отвъд собствената си територия. Въобще, банален либерализъм.
Залогът на втория рунд в известен смисъл е тъкмо обратен: личният хомосексуален избор, наред с хетеросексуалния, да се превърне в публична норма. След като публичните практuku престанаха да се месят в хомосексуалните, сега хомосексуалните се намесват в публичните, в политиката, сощиологиията, литературата….
Фотографията в това отношение е привилегирована, защото „на живо“ показва как встрастеното в себе си голо мъжко тяло от самосебе си чупи крехките граници (норми?) на интимността. Скандалният посмъртен интерес към творчеството на загиналия от СПИН Мейпълторп е доказателство, че хомосексуализма вече е културна принадлежност на всички. Свободата е само в реакциите: от естетизацията през погнусата до съпротивата….
Георги Лозанов