Да поканиш диктатор на вечеря с приятели не е въпрос на особен талант. Трябва само да не ти пука от какво не е измил ръцете си, преди да седне на масата ти.

Във Варна Реджеп Тайип Ердоган пристигна като диктатор. Посрещнаха го с хладна официалност и го изпратиха с облекчение. За Борисов – защото свърши точно това, което се очакваше от него – да организира ръкостисканията. За председателите на Европейския съвет и Европейската комисия Туск и Юнкер – заради „мухата в супата“ (по „Политико“), която предварително знаеха, че ще трябва да преглътнат. За всички останали, които очакваха от българския министър–председател поведение, различно от това на прокси с ограничен мандат – заради бързия край на унижението им.

Според различни източници в момента

в турски затвори са хвърлени между 95 и 160 журналисти

и около 2700 съдии и прокурори. Над 15 хил. учители бяха уволнени, на други 21 хил., работили предимно в частния образователен сектор, бяха отнети лицензите. На почти 1600 декани в турски университети беше наредено доброволно да напуснат работата си. И всичко това само за седмица след неуспелия опит за преврат от лятото на 2016 г.

Въпреки това за българския министър-председател в обръщението „моят приятел Тайпи“ няма никакъв проблем. За времето, през което България е управлявана от трите правителства на Борисов, правосъдната й система пропада стремглаво, границата между властта и гражданския сектор вече изглежда като фронтова линия, а смислената,

отговорна и критична журналистика отдавна е арестувана

в сервилната обсада на конформистския си ерзац.

Само три дни преди срещата във Варна стана известно, че почти всички всекидневници в Турция са на път да попаднат в ръцете на компании, подкрепящи Ердоган. Ако преговорите между досегашния им собственик „Доган холдинг“ и проправителствения „Демирорен холдинг“ са стигнали до финал, това би означавало че 90% от тиражите на най-големите турски вестници ще се контролират от издател, подкрепящ властта. За технологията на подобни трансфери обаче Ердоган би могъл да научи доста от домакина си във Варна.

Без публични репресии

но с мълчаливото съучастничество на държавата, 90% от пресата в България и над 80% от разпространителската мрежа отдавна е в ръцете на дружества, свързани с депутата от ДПС Длян Пеевски. Първородният грях за този погром е на Станишев и т.нар. му тройна коалиция, но Борисов не направи нищо, за да го изкупи. Напротив, комфортно влезе в обувките на предшественика си – социалист и стигна по-далече. В момента медиите от портфейла му открито се използват за саморазправа с противниците на статуквото, за умишлено деформиране на общественото мнение, за създаването на информационни фалшификати и паралелна реалност.

След като няколко пъти подведе критиците на медийната си политика с привидното намерение да застане зад принципите на професионалната и етична преса, последната стъпка, която Борисов предприе беше откровена война със Съюза на издателите в България. При това в коалиция с главния прокурор Сотир Цацаров, за да е още по-ясно накъде вървят нещата.

Ако някой не привижда в това тенденция към диктат, значи умишлено не иска да го направи. Защото не демокрацията гарантира свободата на словото и пресата. Точно обратното е! Свободните медии служат на управляваните и са посредник в диалога им с управляващте. За това да обявиш война на медии е все едно

да нападнеш гражданите си

„Ако България не беше член на Европейския съюз, към днешна дата нямаше как да се присъедини към блока заради отчайващото състояние на демокрацията и свободата на словото“. Цитатът е на Паулин Адес – Мевел от международното организация „Репортери без граници“ от началото на януари.

В такъв контекст самопохвалването на Борисов „аз съм най-големият демократ“ струва точно толкова, колкото и декларацията на Ердоган във Варна: „Турция е демократична държава“.

Срамно е, но отровената медийна среда в България не е в дневния ред и на парламентарната опозиция. Няма спомен през последните години тя изобщо да е била част от него. Сигурно за това преди срещата във Варна темата за

екзекутираната свобода на пресата

в Турция също не влезе в нито една от препоръките й към Борисов за това как да води разговорите с президента на Турция.

Точно толкова скандално е, че единственото, което и председателят на Европейската комисия Жан–Клод Юнкер каза по темата в Евксиноград не беше много. По време на заключителния брифинг безцветно отвърна на един от въпросите, че вярва достатъчно в турските институции, за да призове Ердоган да прекрати извънредното положение и преследването на журналисти и магистрати.

В стилистиката на тази политическа коректност, лекотата на обръщението „Приятелю, Тайпи“ действително превръща Борисов в най-удобния модератор за разговора на европейските лидери с Ердоган. Но само толкова! Подобна фамилиарност издава тревожен дефицит на критичност. Защото, да поканиш диктатор на вечеря с приятели не е въпрос на особен талант. Трябва само да не ти пука от какво не е измил ръцете си, преди да седне на масата ти. Това не прави от Българя по-видима част от територията на европейските ценности. Напротив, само за дълго резервира място й в мътната им периферия.