Спас Спасов, 18 февруари, 2017 г.

(От „Дневник“)

Когато Комисията по досиетата започна да публикува първите списъци с доносници на комунистическите тайни служби у нас, дълго и наивно се чудих какво търсят в тях имената на толкова хора, оказали се в системата на образованието след 1989 г. После разбрах. Бързото забравяне на близкото минало трябваше да осигури плавния преход към новия опортюнизъм. Към властта на премълчаното престъпление „Народна република България“.

Новата учебна програма по хуманитарни науки за 10-и клас, която влиза в сила от учебната 2019/2020 година, би трябвало да върне с 29-годишно закъснение липсващия смисъл на понятията комунизъм, репресивен апарат, „Народен съд“, терор, атентат, съветизация, експроприация…

Ефектът от дългото мълчание се прояви като симпатично мастило в проучването на агенция „Тренд“ от есента на миналата година. Според него 41% от анкетираните биха предпочели да живеят преди 10 ноември 1989 г., защото си искат обратно безплатното образование и медицинска помощ. Така за половината българи соцът се оказа „много як“. Нещо като Ретро музеят в един от моловете на Варна, в който можеш да си направиш селфи с лъснати трабанти (без Берлинската стена) или с благо усмихнати восъчни тирани. Но не и да научиш историята им.

Смешките на новите леви

В паноптикума на захаросаната фабрика за насилие, закрита през 1989 г., няма и помен от документите на времето, в което политическите опоненти на народната власт неволно завъртаха до край крана на врялата вода в баните на следствените арести или скачаха през прозорците на кабинетите, в които бяха разпитвани като врагове на народа. Няма помен и от кошмара на лагерите в Белене, Куциян и Скравена. Така те се превърнаха в предизборни смешки на новите леви. Иначе нямаше да е възможно сквернословието на родения през 1982 г. народен представител от БСП Крум Зарков, че е закъснял за телевизионно предаване, защото „с друга група ченгета от Държавна сигурност кроели планове как да мъчат нечий дядо!“.

Онези 41% от гражданите на днешна Българя, които предпочитат миналото пред бъдещето, вероятно самоуслужливо са изчистили от спомените си срамните опашки за кренвирши, тоалетна хартия и дамски превръзки, тайните магазини за дефицитни стоки, в които зад плътни завеси пазаруваха правоимащите и кучетата, пазачи на властта им, двуличието на държавните валутни аптеки, от които липсващи лекарства се купуваха с конвертируема валута, търгувана единствено на черния пазар.

Подарък за Първия

В учебниците, които четоха днешните 30 годишни българи, не пишеше и дума за „скопените“ филми, за книгите с липсващи страници от годините на светлото минало, за съсипания от идеологическа несъстоятелност академизъм на висшето образованието, за отнетото право да пътуваш, да живееш и работиш там, където искаш…

В историята, която стратезите на българския преход инкриминираха, за да бъде забравена, има тежки глави за хилядите неблагонадеждни, изхвърлени от университетските аудитории заради „злоради пламъчета в очите“ по време на антикомунистическата революция в Унгария през 1956 г. и Пражката пролет през 1968 г.

От тази история бяха изрязани и страниците за „българския чадър“, с който на 7 септември 1978 г. (подарък за рождения ден на диктатора Тодор Живков) комунистическите тайни служби екзекутираха в Лондон автора на „Задочни репортажи за България“ Георги Марков. В нея няма и дума за т.нар. възродителен процес от началото на 80-те години, когато етническият произход на стотици хиляди български граждани беше използван като повод за оздравителна масова репресия за спасяване на потъващата диктатура.

За аутобаните и картофите

Не всичко било черно по време на тоталитарния режим в България, настоява Искра Баева. И ако беше само тя, щеше да е лесно. Само че днешните европейски нацисти имат същата стройна теория за истинската история на Третия райх. Според нея Хитлер създава процъфтяваща икономика с нулева безработица, елиминира престъпността и подобрява здравната система в Германия.

Между другото точно промитата история на българската комунистическа диктатура от 1944 г. до 1989 г. позволи на премиера Борисов да твърди в ранните години на кариерата си, че Хитлер е един от великите мъже в историята. Наред със Сталин и Мао. Вероятно оттам е и пристрастеността му към аутобаните и революционните идеи за преборване на бедността, безработицата и запустяването на земи чрез масово отглеждане на картофи.

Ако историята за трите банкрута на комунистическия режим (в края на 50-те, през 1977 и 1987 г.) не беше скрита от поколенията на прехода, те никога не биха се заслушали и в знаменателните му глупости за икономическия възход на „якия соц“. „Една стотна от това, което е построил той (Тодор Живков) за България и което е направено за тези години да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко едно правителство“. Така каза премиерът в едно от телевизионните си интервюта през 2010 г.

Кой свари аквариума?

Дотук доведе замазването на истината за времето от 1944 г. до 1989 г. – до калното блато на прехода, в което потънаха всички надежди за граждански рестарт. „Комунистите свариха от обществения аквариум рибена чорба, каза в началото на 90-те Адам Михник, главен редактор на полския вестник „Газета виборча“ и един от най-яростните опоненти на комунистическия режим в страната си от 1968 до 1989 г. Сега на нашето поколение се пада задачата да направим от чорбата пак аквариум.“

Връстниците на Михник у нас не успяха с експеримента. Провалиха се, защото упоената им нетърпимост към близкото минало се събуди като унизителна примиреност към днешната политическа посредственост. Но в първичния й бульон нещо може и да помръдне, ако след година тоталитарният режим в България действително влезе в утвърдената преди дни нова учебна програма по история и цивилизации за 10-и клас. Децата, които ще учат по нея, ще са едва 15 -одишни. Ако не спят в час по история, след още десет може и да отгледат златна рибка.