(От „Дневник„)

„В Българската армия младите хора са възпитавани в дух на признателност, отговорност, дълг и любов към Родината. Неща, които хората, които не са служили, не могат да ги разберат“. Това гласят част от мотивите, с които лидерите на Патриотичния фронт Валери Симеонов и Красимир Каракачанов промотираха проектозакона си за връщането на войската към наборна служба.

С подобна плитка аргументация без запъване могат се справят даже Перата и Динко, които организираха сафари за имигранти в Странджа. Но като послание на парламентарно представени политически партии в България, тя е пошла и ретроградна.„В дух на признателност, отговорност, дълг и любов към Родината“ възпитават семейството, образователната система и институциите на държавата. Товаренето на някаква „военна повинност“ с подобни очаквания е само

евтина спекулация

Дълбоко се съмнявам, че Симеонов и Каракачанов действително вярват в силата на армията да прави от непросветения глупак отговорен гражданин и патриот. Но ако наистина е така, мястото им е не в Народното събрание, а при хъшлаците, които затягат националната граница със свински опашки.

Наборната военна служба губи време, пилее ресурс и формира инстинкта на безусловното подчинение. Това няма нищо общо с идеите на модерното общество за свободен избор на кауза и куража да стоиш зад нея. Понеже съм от хората, които насила служиха в армията, твърдя, че добре ги разбирам тези неща.

През лятото на 1980г. клозетите на строго секретното Н-ско поделение се запушиха. След седмица съвещания, подготовка на писмени планове и инструктажи, тактиката на неотложната дейност беше сведена до знанието на войската. По двама от срочнослужещите заеха позиции във фекалните ями, непочиствани от поне 20 години. Горе – по още двама. Онези долу пълнеха цинкови кофи, вързани с въже. Другите горе дърпаха, псуваха, изливаха и пак отначало…

Около обяд пристигна командирът – с чисто нови гумени ботуши. Завъртя се, информира се и надникна гнусливо в дупката. Отдолу го погледнах аз. Нямах представа как точно изглеждам, по лицето ми вероятно са текли мръсни вади. Но този поглед ми костваше две градски отпуски по-малко. Причината – изпълнявал съм войнския си дълг

„с явно отвращение и неудоволствие“

Така пишеше в заповедта за наказанието. Както и да е – изтърпях си го. Но и до днес ми убягва непреходното усещане тази история да е имала отношение към възмъжаването ми. Или към формирането на чувство за дълг към Родината.

Съботно-неделното гонене на дивеч към пусиите, от които „големи началници“ гърмяха по лопатари и диви свине също не допълни нищо към отговорността ми пред България.

Не усетих прилив на патриотизъм нито след мазането с вакса за обувки на черните ивици по мозайката в коридорите (за да не избледнява цвета им), нито след усилието на постоянството да са винаги мокри, че да изглеждат току-що измити. Да не говорим, че в „цивилния живот“ тези практики биха ми създали по-скоро проблем отколкото комфорт.

Справяхме се чудесно и с правите ъгли на „скатка́та“ си.

Какво е „скатка́“ ли?

Тя беше фундаментална част от привидния смисъл на срочната военна служба.

В нея имаше чифт бельо, хавлиена и носна кърпа, които винаги трябваше да са образцово изгладени и сгънати в шкафчето пред леглото на войника. Ефектът се постигаше с лепило и четири пирона. Лепилото – за да втвърди завинаги дрехите. А пироните – за да не мърдат, заковани за рафта в шкафчето. В същото време „оперативното“ бельо стоеше най-често на топка под дюшека.

Мурафетът се предаваше от „стар кокал“ на новобранец. Всеки от старшините знаеше за дребната измама и за това никой от тях не проверяваше как е постигнато съвършенството на идеалния ръб. Освен в случаите, когато трябваше да се намери сигурна причина някой да бъде наказан.

До ден днешен не разбрах и

как армията възпитава невъзпитаните

Дори в последния ден от службата си непрокопсаниците бяха все същите непрокопсаници, мързеливците – мързеливци, а кофти пичовете – кофти пичове.

Оня Данко с хитрите очи, когото все сочеха за пример, също не стана войник. Получаваше награда след награда, защото ни портеше пред началниците. Остана си дребен шмекер по душа и призвание, за това най-добре се справяше с чифтосването и дрането в зайчарника. От там офицерите носеха у дома безплатно прясно месо в петък.

Няма как да забравя и готвача Герчев след като опече жив смок, закла кучето, щъркела, а после и шестте костенурки, които изядохме в моментите на цивилизационен срив. Докато отбивахме „дълга си към Родината“, разбира се.

Когато няколко години по-късно ни събраха отново като запясняци, вече не ядяхме защитени видове, защото се бяхме върнали към нормалността. Поне повечето от нас. Но и никой вече не можеше да свърши дори елементарна операция от тези, заради които вместо в университетите, когато му беше времето, влязохме в казармата.

Причината беше в това, че нещата, които не правят живота ти по-смислен, по- добър и по-лесен, се забравят бързо. Петнадесет дни разказвахме мръсни вицове и ядохме домати с ориз под сянката на камуфлажните мрежи. В това време някой друг вършеше работата ни „в цивилизацията“.

Точно по тази причина законопроектът на Патриотичния фронт за връщане на наборната военна служба е

демагогски и лишен от рационалност

„Считаме, че една огромна част от стремежа към възраждането на българската държава и държавност трябва да бъде реализиран чрез възраждане на Българската армия“, казва още при обявяването му съпредседателят на Патриотичния фронт Валери Симеонов.

Точно обратното е – само възраждането на българската държава и държавност могат да мотивират някого за служба в армията. За служба!, не за отбиване на номера.

Това им е работата в парламента на Симеонов и колегата му Каракачанов – да върнат в правия път онези 22% от младежите в България на възраст между 15 и 24 години (по данни на УНИЦЕФ), които не работят, не учат и не искат да се квалифицират. А не да организират ролеви игри за скучаещи донаборници.

–

Същата статия в „Дневник“ – тук.