А бяхме тъй близки…

(От Дневник.bg)

Протестните шествия от последните десетина дни удариха ГЕРБ право в сърцето. Емоцията подмени разума в отношенията на властта с гражданите и всеки друг вариант на разлъка стана невъзможен. Така е в семейните драми – малката заплата и задушливата мизерия източват чара дори на най-пробивния сексапил. Виждали сме как се случват тези неща по филмите, чели сме ги:

Преди омразата идва объркването. Затова и в първите си дни протестът беше аморфен, истеричен, самосъжалителен. Даже в паленето на сметките за ток нямаше достатъчно драматизъм. Той идва по-късно с озлоблението и финалните кадри на развода. Тогава трябва да се подели малкото оцеляла и съсипана покъщнина. За нея ищецът и ответникът се хващат за гушите, защото все с нещо трябва да започнат отначало.

Трагикомедия!

Сега сериозно! Неясните послания на протестиращите възбудиха властелините на екстремния популизъм и те побързаха да влязат в тона им.

Миналия петък изпод любезния приятелски огън на Бареков самият вицепремиер Цветанов промълви, че подкрепя „справедливото недоволство на хората“. След него в събота варненският кмет спешно опъна върху фасадата на общината трибагреник на сиромахомилската си солидарност. Последва друг жест, още по-неустоим и театрален. Жандармеристи в пълно бойно снаряжение сами поведоха двадесетте хиляди участника в най-голямото протестно шествие в страната, за да блокират единствения път от Варна към Южното Черноморие. Подробност е, че това се случи в неделя и ефектът от блокадата се оказа по-скоро декоративен.

Прозрачна беше и драматургията на „размириците“ в столицата. С налагане на демонстранти из тъмните сокаци властта започна да се самосваля защото усети, че всеки следващ ден от оцеляването й ще носи само загуби в проценти рейтинг и жива сила.

На всичко отгоре лозунгите, издигнати от протестиращите в понеделник вечер, ясно показаха, че емоцията на гнева им към ЕРП-тата е вече превъзпитан в друга, по градивна сила. Така, започнал наопаки, отзад напред, седмица след началото си протестът се задвижи в логична посока. А положението стана неспасяемо с триковете на

Любовта към Бойко“

Само допреди няколко дни тя без никакъв проблем заместваше рационалната критичност към премиера Борисов. Фамилиарното повтаряне на управленски глаголи в първо лице, единствено число трябваше да създаде усещането за зависимост. И го създаде. „Дадох ви“, „построих ви“, „осигурил съм“, „махнал съм“ се превърнаха в мантри на едноличността Му. След тях ефектът на стокхолмския синдром и плашливия въпрос „кой сега ще ни довърши магистралите“ трябваше да блокират всяка мисъл за изневяра.

Нали си спомняте онези недодялани подмятания, че сред министрите му нямало мутри, защото всички били „едни такива…с очилца“. Тези хора трябваше да са добавената стойност на премиера. Само че явно Борисов никога не е имал намерение да осъществява политика, да гради стратегии и да поема риска на управленски тактики. Единствената цел на премиера беше да влезе в историята по магистрала, да застане най-високо на почетната стълбица, да се ръкува разчустван с втория и третия и да затананика химна. А трибуните да вият от възторг! Но така се случва само по стадионите. В подобен турнир онези „с очилцата“ нямаха много работа край Борисов .

След ударите по тенджерите

от миналата неделя цифрите на статистиката престанаха да са абстракция. За четирите години, в които управлява ГЕРБ, безработицата в България надхвърли 12% според официалната статистика на Евростат. Страната е първа в ЕС по броя на младежите, които не работят. Само през миналата година фалиралите малки и средни фирми са 1400, а след тях на улицата останаха 97 хил. души. Така в началото на тази година сметките показаха, че 49% от хората в България живеят в бедност, а рискът от социално изключване в страната е сред най-високите в Европа. Репортери без граници наредиха България на 87 място по свобода на медиите и така демокрацията се оказа заплашена.

За четирите години управление на ГЕРБ стабилна остана единствено фискалната дисциплина. Оказа се – за да осигури спокойствие на премиера докато чака ред да си побъбри на руски с Ангела Меркел.

За четири години правителството на ГЕРБ не направи нищо, за да опровергае и съмненията, че изпълнява само ролята на миманс за отвличане на вниманието докато Борисов играе карти с Валентин Златев, рита футбол с Емил Димитров или е разгонвал па телефона проверки в акцизните складове на покойния Мишо Бирата.

Затова

декемврийските сметки за ток не бяха причина

Те бяха поводът, капката, неизбежната драма, която преля чашата. Само че след нея се задава друга. Опасният чар и хашлашкото говорене на Борисов доповредиха демокрацията. Битието доуби съзнанието.

Затова хората, които за първи път излязоха по улиците в началото на миналата неделя, поискаха наказание за монополите, но и за партиите. Поискаха нещо като публичен линч със задна дата за политиците. Заклеймиха ги като генерално зло, което не са избирали сами, а някой друг им е натрапил. Направиха го, защото никога не схванаха ГЕРБ като партия. Защото „сянката на Кобург-Гота“ (по Бойко Пенчев) още тегне.

Не случайно Борисов сто пъти повтори, че „се е учил от царя“. И как не, след като точно ефектът на антипартийното инженерство докара на власт Симеон, но и бодигарда му. Но по-лошото предстои – точно както Симеон, сега и Борисов ще изведе след себе си пак партизаните на най-безскрупулната олигархичност.

Това не е демокрация. И изборите, които предстоят, няма да са нищо друго, освен поредното политическо изнудване! Към него, като суеверен човек, премиерът реши да тръгне с

ритуалното и мълчаливо посичане

Без предистория, без видима непоносимост или смислени мотиви уволнението на Симеон Дянков действително изглеждаше като жертвоприношение. Но без последици дори за самия принесен в жертва! Поне така изглежда.

За разлика от него политическата партия ГЕРБ отива на избори с публично накъсаните портрети на премиера си, засмукала тиня от подмолите на собствения си популизъм, хаотична, объркана и дори вече …мразена.

Премиерът загуби всичко, защото освен властта проигра и самата „народна любов“. Разходките по магистралите, целувките с пенсионираните учителки, бутилките шампанско за багеристите на първите му копки и прегръдките с работническата класа насред Вазовските машиностроителни заводи – всичко това вече не струва и пукната пара. Така е в любовта – краят винаги разбива сърцето.

Публикация на същата статия в „Дневник.bg – тук.