Снимка с Урания

За двадесет американски студенти разходката из гетото „Циганско дере“ в Балчик миналата неделя се превърна в челен сблъсък с проблеми, за които повечето от тях не бяха и подозирали

От в. Капитал

Жегата сякаш е вдигнала във въздуха всичкия прах на света. По стръмната улица тичат безброй деца и застават за снимка пред всеки фотоапарат. Двайсет, петдесет… сто… Никой не знае колко еднакви кадъра има. Мизерията иска да се усмихне, но гримасите й са все мрачни.

Очите на Каролина надничат плахо през обектива на видеокамерата й. „Никога не съм напускала САЩ, освен за да посетя родината на семейството си – Колумбия, казва тя. За това тази гледка ми се струва позната и въпреки това съм изненадана.“ За да стигне до полуразрушената къща на Ана с петте деца, Каролина е проплавала повече от 6 хил. морски мили на борда на плаващия американски университет „Експлорър“. С него 650 студенти от 290 колежа и университети в Съединените щати и по света пристигнаха на 24 юли във Варна в рамките на  глобална програма за обучение в чужбина „Семестър на море“ (Semester at Sea). Разходката из ромското гето на Балчик „Циганско дере“ те избраха сами като част от културната си програма на сушата.

„По време на това пътуване избрах да наблюдавам живота на ромите в няколко европейски страни и мисля, че без това, което виждам тук, картината в главата ми нямаше да е пълна, казва Каролина. Видях как живеят циганите в Барселона, в Италия, в Хърватия. Нещата, които виждам тук, изглеждат твърде различно. Подобно сравнение обаче би могло да е полезно в търсене на някакво глобално решение за проблема на тези хора“, казва тя. После се взира в малка съвсем избеляла сватбена снимка над леглото на Ана с петте деца. Тя е залепена на стената с тиксо, а разцъфналите в бонбонено розово пластмасови клонки от двете й страни почти сключват очертанията на сърце.

„Гив ми файв“

Снимка: Спас Спаасов

В горния край на ул. „Тузлата“ чакат „големите“. Момчетата са на 17 – 19 г. с много гел, малко дрехи, плътен тен и „маркови“ очила. Опитват с „хальо“ и не изглеждат изненадани, че номерът минава. Снимат се с всички момичета и любезно благодарят, макар, че никога няма да получат снимката. Всички заедно довличат за рогата бяла коза, за да може синеоката Саманта да я погали, а с момчетата се разбират от три думи: „гив ми файв“. После някак си разговарят за бокс, футбол и татуировки.

Линдзи е сред най-ухажваните може би защото е с тъмна кожа. „Състоянието на ромите и начина, по който живеят тук много ми напомня това, което съм чувала за отношението към афроамериканците някога, казва тя. Всичко до тук обаче беше теория. Сега виждам но живо всичко, за което са ми разказвали и… мога да кажа, че е тъжно!“. Линдзи със сигурност чува за първи път, че според БАН българските роми са на първо място по ранна раждаемост и  детска смъртност сред събратята си в Гърция, Испания, Португалия, Румъния, Словакия и Чехия. Младите американци слушат с присвити очи, разказа на екскурзоводката си, скрита в сянката на широкопола шапка, и се споглеждат при думите й, че една трета от мъжете и две пети от жените на възраст между 45 и 60 г. в ромските гета са инвалиди.  „Сигурна съм, че има и по-фрапиращи примери от този, но за мен посещението в тук е елемент от пъзела на глобалната бедност, обяснява Меган. Убедена съм, че всеки който като мен изучава бизнес трябва да познава тази картина добре. В крайна сметка борбата с бедността в световен мащаб трябва да е кауза на бизнеса“.

От високите тъмни стъкла на автобуса децата навън изглеждат още по-малки. С една ръка крият очите си от слънцето. С другата махат. Това обаче не е краят на пътуването.

Тук и там

В „Горната махала“ на балчишкото гето къщите са големи, измазани и чисти. Според социалният медиатор Мариана Инджова тук живеят тези, които са намерили начин да се справят с живота си – ромски елит, който дори малко се срамува от видяното в  Циганското дере. В къщата на Ридван за двадесетте гости се грижат дъщерите и жена му. „Хората тук работят в чужбина и като се върнат искат и техните къщи да изглеждат като онези там. Обяснява социалната медиаторка Мариана Инджова. За американците обаче „като онези там“ не е ясно. „Ами да са подредени, да са чисти, да имат хубави дворове, пояснява тя. Скоро ще имаме и асфалт, дано….“, казва тя и се усмихва, за да скрие неволно изпуснатата несигурност. Докато я слушат всички пият вода от изпотените чаши, подредени върху голям пъстър поднос. След това пресичат улицата, за да се запознаят с жената с ясно сини очи, която ги послеща усмихната на портата си.

Снимка: Спас Спасов

„Урания Исмайлова е легенда за етноса си, обяснява Мариана Инджова. През 60-те години на миналия век заедно с брат си Мустафа е основала първото неформално сдружение за защита правата на ромита. А когато е била само на двайсет е избродирала знамето на ромската независимост с циганското колело, което после става техен символ, продължава медиаторката. Заради това е била арестувана от комунистическия режим”. След последното уточнение за студентите Урания е вече „Hero”! За това недоумяват как живее тук и така, щом е част от историята?  И без да получат отговор, един след друг вдигат фотоапаратите си и застават до нея за поредната снимка.

„Колкото и универсална да изглежда, смятам че бедността има културни корени, които я правят твърде различна по света, мъчи се да обясни впечатленията си Меган. Била съм в приют за безпризорни деца в Боливия и сега се опитвам да направя разликата с това, което видях днес. Първото ми спонтанно и почти интуитивно усещане е, че решението на проблема с бедността там, не е решение тук. Не знам, как точно да го обясня. Във всеки случай познаването на повече примери за проблема увеличава шансовете за справяне с него“, казва тя. За Боливия са и напомнили две ококорени деца с руж, ярки дантелени рокли и шалове с фалшиви пендари. Едното е на малко повече от три, другото на пет години. На входа на „културлния дом“ в края на махалата те чакат с червени карамфили „професорката“ – Катрин Манинг, преподавател по педагогика, която  води групата. „На нея искат да дадат цветето, не на друг, припряно настоява майка им. Може студентки да станат и те, да отидат да учат в Америка, да!“.

За Катрин програмата „Семестър на море“ има  незаменима стойност като начин за разбиране на различията по света. „Когато са на борда студентите имат занятия. Ваканцията им започва, когато влезем в пристанище. Там участниците в програмата пътуват, забавляват се, срещат се с местните хора и общуват. В много случаи престоят в пристанищата се оказва много по-обучаващ, отколкото академичната ни програма, твърди тя. Сигурна съм, че днешното посещение дава на студентите възможност да се запознаят с културни стереотипи, до които никога в традиционната система на обучение не биха имали възможност да се докоснат“.

Снимка: Спас Спасов

Това, за което Катрин говори са например властните жестове, с които Ридван, лидерът на ромите в Балчик,  подканя студентите да да опитат всичко, което им е подредил на дълъг бюфет край  стената. „Н, не!, настоява той. Бобът се яде с наденицата, не може без нея бе, човек! Слушай ме, какво ти казвам! Хубаво е с наденицата, а така!“, почти вика той. За Калорина, Саманта, Линдзи и останалите днес вероятно е първият и последен път в живота им, когато ще опитат салата от настъргани моркови и печени люти чушки, студения айран, разреден с компот от вишни или щедро посипаното с канела мляко с ориз в пластмасови чашки. Всичко останало изглежда познато – и картофената салата, и бобената яхния, и печената наденица, дори пържената цаца. „Това е наша, ромска храна, обяснява Ридван и за по-сигурно повтаря думите с жестове. За хубави гости, така готвим, така се стараем!“.

„Скрити картинки“

„Откритието, което направих по време на двете си пътувания с програмата „Семестър на море“ беше, че все пак съществува универсален език, но който можеш да се разбереш с всички, казва Майкъл. Няма значение дали аз говоря български или българите – английски“. И все пак за него тук е пълно със „скрити картинки“.

Снимка: Спас Спасов

Старанието на Ридван и хората му наднича отвсякъде! Стигнало е дори до новичкият калъп розов сапун на мивката и непипнатата ролка хартиени кърпи за ръце, трогателно увиснала на парче ръждясала тел. Този език, Майкъл няма как да разбере.

Корабът „Експлорър“, на борда на който той и състудентите му пристигнаха във Варна е построен през 2002 в Германия. Той прекосява земното кълбо два пъти в годината по време на пролетните и есенни околосветски пътувания  и хвърля котва в пристанищата на Карибския басейн, Северна Америка или Средиземно море по време на кратките зимните и летни семестри. На разположение на повече от 2 хил. студенти, които всяка година се качват на борда на кораба, са всички удобства на един истински плаващ кампус. Те ползват високоскоростен безжичен интернет, система за сателитна телефония, библиотека с над 8 хил. тома, интранет система, която осигурява допълнителен учебен ресурс, мултимедиен център, девет класни стаи и аудитория  с 380 места. За времето, което им остава да прекарат извън тях са шестте палуби, три ресторанта , пиано бара и плувния басейн.

Възможността да прекараш един „Семестър на море“ струва 23 хил. долара за 100-дневен околосветски курс или 9- 10 хил. за 65-дневен, в зависимост от вида на каютата и сезона на пътуването. Кратките регионални турове са значително по-евтини – от 3хил. до 17 хил. долара. Въпреки високите цени обаче повече от 55 000 студенти са участвали в „Семестър на море,“ от началото на програмата, поставено през 1963 г. Помагат им 17 програми за отпускане на стипендии и помощи.

Снимка: Спас Спасов

Всяка година участниците в „Семестър на море“ изминават повече от 60,000 морски мили, а университетът в Шарлотсвил, Вирджиния е академичен спонсор на проекта. Тайната, която участниците в плаването до Варна не научиха беше, че заедно с тях на борда на „Експлорър“ беше и спонсорът на програмата Дженифър Хикс.

„Аз просто продължавам една традиция на семейството си, което винаги е било донор, без да говори за това. Сега и аз искам да дам на студентите възможност да имат този опит, без да мислят за мен и за това, което правя за тях“, така Дженифър обяснява желанието си да остане анонимна на борда. Разказва, че преди двадесет години самата тя  участвала в един от тези семестри на море и той променил напълно представата й за света. „И тъй като той става все по-малък, добре е хората да имат реална представа за съседите си, близки или далечни, казва Дженифър. А освен всичко друго едно такова пътуване е и много забавно“. По думи те й младите хора в САЩ са убедени, че това е най-доброто място за живеене само защото нямат възможност за интензивен контакт с други кулутури, както европейците. „САЩ имат само двама съседи – Канада и Мексико, обяснява Дженифър. В същото време една сравнително малка страна като България има петима съседи. Вероятно не го оценявате, но това ви дава повече познания за света, за различностите и сходствата в него“.

Заради съседите си от Циганското дере Радка се срамува. Тя е на шестнадесет и има шанса да расте в Горната махала. Срамува се малко, от това, което чужденците са видели, но сама се успокоява така: „Абе…и долу има добри хора, ама…!“. След общата снимка записва на малки листчета ника си в скайп и го раздава на всички.

––––––––––––––––

Фотогалерия от събитието – тук.