(От „Капитал“)

Не повече от 200 души се събират всяка вечер точно в 18.30 ч. край грамадата от камъни пред сградата на варненското кметство. Там на 20 февруари т.г. се самозапали Пламен Горанов. Преди да го направи, той не поиска много – само оставката на кмета на града Кирил Йорданов и всички общински съветници.

Сега, минавайки край мястото, варненци често коментират, че смъртта на Пламен е била „несиметрична“, че е поискал малко, а е дал всичко. Хладна, но вярна оценка.
През февруари и март т.г. само за няколко дни Варна се превърна в „столица на протеста“, защото поиска „смяна на системата“. И бързо загуби тази си слава, след като стана ясно, че няма сили за това.

България е малка и бедна страна, в която разликата между митрополия и периферия е очаквана. Но през последните двадесет години отдалечаването на столицата от провинцията набра шеметна скорост, превърна се в културен проблем, формира разлики в мисленето. Нещо повече – превърна се в трудно преодолима граница, която можеше да бъде премината само с планирани усилия за икономическото развитие на регионите. А това не се случи.

Когато в началото на февруари гражданите на Варна излязоха на улицата с непосилните си сметки за ток, шествията им, както всички протести в останалите части на страната, приличаха по-скоро на „гладен бунт“. Много скоро след това на улицата вече имаше 20 -30 хил. души, които видимо нямаха проблем с плащането на сметките си. Проблемът им беше откраднатата свобода.

В продължение на почти 15 години Варна бавно потъваше в клопката на двоен монопол – икономически, но и политически. Той уби бизнеса, отне перспективата и свали ниско хоризонта. Така Варна заживя прекалено дълго с усещането за провинция и с далечния спомен за „морска столица“.

След четири седмици на протест, на 6 март т.г., кметът на Варна Кирил Йорданов подаде оставка. Направи го след три пълни и един недовършен мандат. Веднага след това протестите изгубиха силата си. За гражданите във Варна стана ясно, че силите им стигат дотук. В свръхцентрализирана България важните неща не се случват на 530 км от столицата. Там те се приемат като факт. Все по тази причина статуквото, срещу което градът въстана, се съвзе бързо, самовъзпроизведе се, а Варна усети тежестта на поражението още преди изборите на 12 май.

Сега край каменната могила в памет на Пламен Горанов хората са малко. Останали са клакьорите и другите – с дребните, поддържащи роли. Гражданите, които през февруари и март изписваха с телата си „България“, а фигурата им беше видима само от височината на катедралната камбанария, този път останаха вкъщи. Защото си дадоха сметка, че „олигарсите живеят в София“, че сглобяват схемите си в парламента, а бунтът се случва само в пространството между сградите на „Дондуков“ 1 и „Дондуков“ 2. В такава България страда не само провинцията. В нея столицата също е обречена да бъде сама, дори когато протестира.

Към публикацията на същия текст в Капитал.bg