Миналата година, пак в края на март, представител на германска туроператорска компания, работеща с туристи от т.нар. трета възраст, откровено призна, че не разбира гостите си. Не му беше ясно защо хората, платили за почивка край Черно море извън сезона, любезно роптаеха, вместо да ругаят неудържимо всичко, което виждаха и чуваха в разгара на предсезонния строителен кипеж.

Реки от рядка кал течаха през курортите на север от Варна. Идилията на демодирания им уют изчезна буквално за месеци. Засипаха я като лош спомен с цимент, вар и пясък. Всичката изкопна техника на света сякаш беше внезапно мобилизирана. Тя шумно изрови, натовари и отнесе сантименталните легенди за широките тихи плажове, целувките на морето и гората, таралежите, които през 50-те години докарали с вагони на Златни пясъци, за да изядат змиите из девствените баири наоколо… Постсоциалистическият лукс на Северното Черноморие беше населен от зле платени, зле работещи и тревожно гледащи хора с тридневни бради, гумени галоши и без трудови договори. Строежът на модерния български туризъм изглеждаше точно като ударно издигане на нов жилищен комплекс в средата на 70-те. Бетон, мръсотия до шия и свирепа битка с природата! Липсваха само панелите.

Бараби, локви, трапове…
Петнадесетте години на прехода бяха припряно инвестирани. Какофонията издаваше превъзбудата на първоначалното натрупване. Или по-скоро на успешното му усвояване. Кротки германци на почетна възраст, свикнали през последните десет години да прекарват пролетта в топлия югоизточен край на Европа, се чудеха какво става. Сигурно не защото за първи път им се случваше да почиват в курорт, в който се строят пет хотела наведнъж! Изумителното в картината на строителството беше академично разгърнатата перспектива на отсъстващата стратегия. Нямаше никаква визия за това какво и къде се случва. Липсваше бистрата разсъдливост, че се строи в туристически комплекс, където всичко, даже металното скеле, трябва и може да бъде атракция, илюстрирано обещание за повече шик и повече fun.
Тесногръдото самозабравяне
У нас абсурдът стигна дотам, че самите членове на съюза на собствениците в „Златни пясъци“ започнаха да се чудят защо, като имат по 5 млн. евро за нов хотел, нямат още 500, за да оградят строежите си и да покрият с мрежи недостроените фасади. Питаха се, за да се намерят на питане. Не че търсеха отговор. Начинът, по който строежите избутаха на заден план туристите, беше обиден. Курортът е курорт по всяко време на годината и не може да бъде затворен за малко, защото после трудно се отваря. Тесногръдото самозабравяне мърмореше през зъби: “Де ше идат, че няма да дойдат пак?”
Отговорът кацна във Варна на 14 март т.г. От предварителните записвания за пред сезонна почивка край морето само при един туроператор бяха отпаднали хора за цял полет. И то само от първата серия. Преди да се откажат, германците питали за бетонобъркачките.
Прецедентът
Всяка година съюзът на австрийските пенсионери си самоорганизира т.нар. есенни и пролетни срещи. Става дума пак за извънсезонни почивки в екзотични дестинации – о. Тенерифе, Мароко, Латвия, о. Джерба, Тунис, Китай… Да речем, 8000 души през есента почиват на смени за по една седмица в Тунис. Други 8000 в Латвия. На пролет тези, които са били в Латвия, отиват в Тунис, а онези от Тунис – в Латвия. В една дестинация никога не се пътува повторно. През есента на 2001 и пролетта на 2002 г. австрийският пенсионерски съюз се срещна в Албена. И защото председателят му е женен за българка или по друга някаква причина, тази година срещата е пак в България. Прецедент! За разнообразие, а и за да не гази съвсем безогледно правилата, наложени от 27 години насам, туроператорът, обслужващ австрийските пенсионери, този път беше избрал Слънчев бряг.
Два месеца преди на летище Сарафово край Бургас да се приземят първите чартъри обаче, стана ясно, че Слънчев бряг е непроходим. Че курортът се строи наново или нещо подобно… Хотелиерите, които се бяха подготвили да посрещат осемте хиляди души, даваха словоохотливи и видимо доволни интервюта, че туристите от „третата възраст“ са единственият им шанс за печалби преди началото на лятото. Казваха също, че извънсезонните туристи са сред най-добрите консуматори на място, че са сред гостите, които харчат най-много за културни програми и обиколки из вътрешността на страната. Казваха, че това е най-лоялният туристически сегмент. Обясняваха, че ниските цени на почивките се компенсират от продължителността на престоя и разходите за допълнителни услуги…. Но докато те говореха, австрийците бяха пренасочени пак в Албена. Вероятно не заради самия факт, че в Слънчев бряг се строи! А заради арогантността и враждебността на строителството.
Каквото почукало, такова се обадило
Сега слънчевбрягските хотелиери ще ядат пясък до началото на лятото, защото не се разбраха със строителите в курорта, че 8000 души в предсезон са сериозно число. Че не са за изпускане нито тази, нито следващата година. Че за да се върнат пак другата пролет, през тази ще трябва най-напред да успеят безпрепятствено да излязат от хотела, в който са настанени, после безопасно да стигнат до плажа и морето и накрая да се доберат без особени усилия до магазина, от който да могат да пазаруват. Но като няма говорене, няма и чуване. Когато липсва стратегия, сблъсъците в най-добрия случай са трагикомични. Те вероятно никога не са имали по-добра илюстрация от една карикатура в руския “Крокодил” от времето на зрелия социализъм: Широко руско поле. От хоризонт до хоризонт – нетрезв ентусиазъм. Строи се път! От две посоки! В явно благородното съревнование бригадите напредват една към друга. Кранове, багери, валяци, ушанки. Някакви си метри делят двете групи червендалести мъже една от друга. И както се полага – първи в прегръдка се хвърлят бригадирите! Току да се разцелуват за края на хубавата работа и шапките им изхвърчават от ужас! Защото едната бригада е строила шосе, а другата жп линия!
Държавата не знае какво се случва в държавата
Приблизително така се развиват у нас всички стратегии в туризма. От едната страна са статистиките като тази, че в месеците от март до средата на май всички представления на Варненската опера са разпродадени в евро на туристи от пренебрежителната “трета възраст”. До последното място дори в “гълъбарника”. Или проектите, по които още през 2003 г. с 5 млн. евро по програмата ФАР трябваше “да повишим качеството на продукта “културен туризъм”…
От другата страна напредват спящите структури на строителните надзори, МРРБ-та и тям подобни, които вече втора година оставят стратегическите интереси на туризма и строителството в курортите да се саморегулират в налудничавата хранителна верига на естествения подбор. Държавата не знае какво се случва в държавата.
Така например на 13 август миналата година самият зам.-министър Димитър Хаджиниколов каза, че ако догодина (2005 г.) строителството в комплексите спре на 31 март, ще има шанс първите гости да дойдат още в края на април и сезонът да се удължи. И тази година строителството няма да спре дори на 1 май. Фаталното обаче е друго – ресорният зам.-министър по туризма не знае, че по Черноморието туристите пристигат още в средата на март. При това твърде отдавна, повече от десет години.
Липсата на стратегия убива перспективите
За началото на предстоящия туристически сезон в Златни пясъци трябва да бъде готов поредният петзвезден хотел, този път с 1200 места, при това част от веригата “Кемпински”. Така броят на откритите за година луксозни хотели по Черноморието надхвърля десет. Само в един турски курорт – Анталия, 63% от хотелите са в категорията на петте звезди. Почти половината от хотелите, в които настаняват туристите си по света големите туроператорски компании от Германия, също са в границите на високите категории. Следователно – движим се с тенденциите. Според експерти в бранша увеличаването на петзвездните легла неизбежно означава и ориентиране към петзвездни туристи. Означава…
Кой обаче е претенциозният клиент, който хладнокръвно ще се качи, а след това и ще слезе по стълбичката на някакъв “Туполев”, уж рециклиран за чартърни полети. Ако половин час гони багажа си по всички възможни ленти на крайморските летища, ще повтори ли догодина пак? Преди да стигне до петте звезди на хотела си, този, претенциозният или “по-платежоспособният”, както обичаме да го наричаме, ще трябва да се примири с грохналия трансферен автобус, с драматичното лашкане из дупките на пътищата до курортите или в най-добрия случай с непоклатимата “твърда тарифа” на някакъв недоспал таксиметров шофьор. А когато все пак пристигне там, ще трябва да установи, че плажният чадър не е включен в цената на стаята му, че за да успее да легне на някой от шезлонгите пред минибасейна на хотела си, трябва непременно да е ранобуден и че единственият му спортен шанс по време на почивката са уредите в тясната фитнес зала. Тези констатации отдавна са в дебелите каталози на големите туроператори. Там българските пет звезди се стапят на четири, вмествайки се в стандартите на европейската лоялност към клиента.
Липсата на стратегия убива перспективите
Така бавно се затваряме в кръга от интереси на “ол инклузив” клиентелата, за която пътят от леглото до шезлонга минава през бара и ресторанта на самообслужване и често спира само дотам. Онези 5 млн. евро по програмата ФАР, които трябваше да повишат качеството на продукта “културен туризъм”, нямат никакво отношение към него. Те са просто част от отсъстващата стратегия за развитие на туризма. Или просто отсечки от някакви транстуристически магистрали, които никога няма да се срещнат. А ако все пак това се случи, резултатът е механично снаждане – Министерството на културата и туризма. Или колкото на културата, толкова и на туризма.
Има някаква ирония в поредно пробудено свлачище по пътя Варна – Златни пясъци преди седмица. Докато в комплекса кипи поредният строителен сезон, шосето към него непрекъснато пропада. Кърпят го тук, то се свлича там. Лъснат първите му пет километра, през това време хлътват следващите три. Така като в черен сериал продължават да пропадат и стратегиите за развитие на туризма. Все някой нещо не разбрал, излъгал или просто се изсилил…