Спас Спасов, 22 април 2019 г., (От „Дневник“)

Докладът на „Репортери без граници“ за състоянието на медийната среда в България, представен миналата седмица, отразява стабилност. Песимистично – не сме се изкачили нито пункт нагоре в сравнение с миналогодишната класация, която ни закотви на 111-о място (от 180 възможни) след Етиопия.

Оптимистично – не сме пропаднали по-ниско от Мали, Никарагуа, Боливия и Габон, накъдето сочеше тенденцията от последните няколко класации.

Третата гледна точка е на реалиста.

Дванадесет години след присъединяването на България към Европейския съюз състоянието на медиите и журналистиката в страната наистина е печално. Но позицията между Етиопия и Мали е по-скоро метафора, отколкото реалистично позициониране. Тя е израз на наказателната ни самооценка заради преживения провал. Методологията, по която работи „Репортери без граници“, отчита през анкети мнението на граждански сдружения, неправителствени организации, действащи и бивши журналисти за мястото, което смятат, че заслужават медиите в България и това, с което трябва да се примирят. Това внася шум в картината, но дори и без него тя не става по-розова.

Констатацията на „Репортери без граници, че „правителството продължава да раздава на медиите средства от еврофондовете при пълна непрозрачност“ е неопровержим факт. Както и че така медии са „подкупвани, за да не критикуват властите, или изцяло да се въздържат от отразяване на определени проблемни сюжети“.

Това, което оценяват „Репортери без граници“ обаче, е само

върхът на айсберга

В България има 265 общини. В продължение на години, без да търпят за това каквито и да е санкции, те финансират през бюджетите си дейността на частни печатни, електронни и онлайн медии с публични средства. В повечето от случаите сумата на получаваните плащания покрива напълно издръжката им.

Липсата на какъвто и да е регламент поставя подобен тип взаимоотношения извън контрол. Превръща ги в нещо като държавно толерирана контрабанда с влияние и зависимости, в

осчетоводено корумпиране на медии,

в осигуряване на коридори за безкритичността им.

Така например в началото на тази (изборна) година Варна осигури 200 хил. лв. за подобен тип партньорства с осем медии, сред които и две от най-мощните вестникарски групи в страната. В тази сума не влизат плащанията по рекламни договори на общински дружества или перата за публичност по европейски проекти. С тях парите, отделени от бюджета на третия по големина град в страната, със сигурност ще се окажат няколко пъти повече, отколкото през миналата година.

Единственото усилие, което бнефициенти трябваше да направят, беше да изпратят до местната администрация писма с остойностено предложение за „медийно партньорство“. Но и да поемат, макар в различни варианти, ангажимента, формулиран в едно от писмата така:

„да се създава и утвърждава положително отношение

у гражданите на Варна към работата на общинския съвет и общинската администрация“. Пак заради липсата на регламент и контрол общинските администрации проявяват в пълен обем изобретателността си при налагането на тотален контрол над медите.

Така например само преди дни жури, съставено единствено от чиновници в кметската администрация, избра директора на общинската телевизия в Шумен. В съвета за електронни медии обаче тя е регистрирана със статут на обществена медия.

Неотдавна местната администрация в Благоевград основа търговско дружество, което между другото натовари и с медийните, рекламните и ПР партньорства. Така плащанията за купуване на медийно влияние и комфорт бяха маскирани като търговска дейност, за да бъде затруднено проследяването им по действащото в момента законодателство за достъп до обществена информация.

Общинската администрация в Стара Загора никога не е отричала, че плаща за услугите на медии, но вече четири поредни години отказва да предостави финансовата информация за тези отношения, въпреки че е задължена да го направи.

В пълна противоположност на тази сива секретност три щатни служителки на община Габрово по съвместителство се оказаха и журналисти в частна радиостанция. Там те водят предаване, платено с публични средства.

Всичко това има ясно финансово изражение.

По данни от 2016 г. 10 произволно избрани общини в страната бяха похарчили близо

2.5 млн. лв. за купуване на медийно влияние

Това прави средно по около 250 хил. лв. годишно за една местна администрация, независимо дали става дума за Бургас, Шумен или Монтана.

Хайде да умножим този разход по 265, колкото е броят на общините в България. Каквито и да са уговорките, уточненията и съмненията, на които подлежи резултатът, неговата стойност е достатъчно значима, за да не позволи да бъде подмината с пренебрежение. А актуалните данни от Варна показват, че за последните четири години сумите са набъбвали, при това чувствително. Но по-важен е друг анализ – за това

как неуморната медийна корупция безпощадно руши

Тя съсипва най-напред комуникацията между гражданите и онези, на които те са делегирали правата да управляват от тяхно име. И докато в големите градове, макар и спорадично, критичната журналистика намира пролука, през която да извика, то в напълно компрометираната медийна среда на по-малките градове съпротивата е кауза с прекомерно висок риск.

Корумпирането на медии и журналисти разгражда ДНК-то на политическия плурализъм и го изражда в пълната му противоположност. Това е и причината, поради която резултатите от местните избори във вътрешността на страната периодично вдигат прираста на политическите хумункулуси в местните общински съвети. В техните тайни сговори конкуренцията на идеи е подменена с картелни споразумения за изпълнение на обществени поръчки, които никой никога не разследва.

Медийната корупция нанася

тежки удари върху бизнеса и частната инициатива

Публичният ресурс, даден назаем за произвеждането на контролирано редакционно съдържание, най-често се връща при кредитора през фаворизирането на „вътрешен кръг“ от компании и безскрупулното компрометиране на конкурентите им.

Влезте в който и да е от хилядите сайтове, таргетирани върху ограничена местна аудитория в страната, и потърсете информация за издателя му. Няма да намерите, защото почти без изключения това са хора, участващи пряко или под прикритие в местната власт. През сайтовете си те разчистват сметките или пътя си. А междувременно участват активно в разпределението на всеки бюджет за публичност по проектите с европейско финансиране на местните администрации.

За да бъде абсурдът пълен,

точно тази част от онлайн медиите в страната осигуряват трасе за най-нелепата и нископрецелена антиевропейска, антиатлантическа и ксенофобска пропаганда.

Всичко това остава извън докладите на „Репортери без граници“. Но важното е, че всяка година те ни връщат към темата за състоянието на медийната среда в България. Превръщат се в нещо като механизъм за наблюдение и контрол, чието прекратяване няма как да бъде уговорено политически. За това и единственият вариант за решаване на проблемите – законодателство, което веднъж и завинаги да спре безконтролния теч на публичен ресурс към частни медии, не може да бъде отлаган до безкрай.

Само че контрабандистите не са законотворци. Така спасението е пак в ръцете на оцеляващия сегмент от българските медии, които продължават да работят по правилата на честната и отговорна журналистика. За тях остава да направят невъзможното – като барон Мюнхаузен сами да се изтеглят за косата.

Публикация на същата статия в „Дневник“ – тук.