Д-р Денис Муквеге: Изнасилването е превърнато в оръжие за масово унищожене в ДР Конго

Страсбурк – София (От „Дневник„)

Д-р Денис Муквеге е гинеколог, водещ експерт в прилагането на хирургически практики за преодоляването на травми, причинени при групови изнасилвания. Той е основател на болницата „Панзи“ („Panzi“, от суахили – скакалец) в Букаву – източната част на Демократична република Конго.
По данни на редица международни здравни и правозащитни организации, броят на жените – жертви на групови изнасилвания в страната надхвърля 1000 всеки ден. Техни извършители са членовете на различни въоръжени бунтовнически групи, владеещи различни райони след края на т.нар. Втора война.
Муквеге е роден през 1955г. в семейството на протестантски проповедник. Завършва медицина в университета в Анжер, Франция.
На 26 ноември т.г. на церемония в Европейския парламент в Страсбург д.р Денис Муквеге получи тазгодишната Награда „Сахаров“ за свобода на мисълта.

Имате ли някакво обяснение, защо именно в ДР Конго сексуалното насилие се превърна в подобна чудовищна „епидемия“?

– Въоръжените банди, които продължават да вилнеят в ДР Конго след края на войната превърнаха изнасилването в оръжие по-евтино от патроните. На участниците в различните паравоенни формирования е дадена пълната свобода не само да изнасилват групово, но и да осакатяват, на практика да унищожават жертвите си. Това, с което аз и моите колеги се борим ежедневно са последици от всичко друго, но не и от сексуални актове.

В този контекст държа да кажа, че става дума за жестокост, която няма нищо общо с африканската култура. По време на многобройните си пътувания и срещи аз съм разговарял с босненски жени, изнасилвани в лагерите, създадени специално за това по време на войната в бивша Югославия. Говорил съм и със сирийски лекари. Всички те правят едни и същи заключения – изнасилванията в условия на военен конфликт нямат нищо общо със сексуалния акт, те са оръжие за масово унищожение.

Но за да стане още по-ясна картината на ужаса, с чиито последици аз и моите колеги се опитваме да се справим, не бива да се забравя и това, че продължаващите вече повече от 15 години масови изнасилвания в страната са довели до непоправими психически травми на цяло едно поколение млади. Семейството е индиректна жертва на това, което се случва в страната. Членовете на различни въоръжени банди организират истински касапници. Има случаи, в които за една нощ са изнасилвани всички жени в нападнатите села – публично и групово! Останалите жители са заставяни да гледат. Сами можете да си представите какво става с психиката на едно дете, ако види как изнасилват майка му или как унижават баща му пред цялото село.

Членовете на въоръжените групи, които безчинстват из страната, формират т.нар. армии от деца, които също са принуждавани да участват в изнасилванията. Така по-късно за тези момчета актът на насилието и в частност сексуалното насилие се превръща в норма на социално поведение, прехвърля се в семейната среда, в цялата общност. Пораженията върху мисленето на хората стига дотам, че все по-малко от тях приемат изнасилването на жена като престъпление. Жертвите на изнасилвания сами се превръщат в насилници, за да отмъщават за това, което им е било причинено.

Защо според вас световната общност и дори правителствата на ДР Конго не са предприели до този момент адекватни мерки срещу насилието?

– Безнаказаността е един от основните фактори за това епидемично разпространение на изнасилванията. Хората, които в продължение на години извършват тези ужасяващи актове, не са преследвани и твърде малко от тях са наказани.

Аз приемам наградата „Сахаров“, която ми беше връчена от Европейския парламент, като знак, че следващи крачки в подкрепа на усилията ни да сложим край на ужаса в ДР Конго предстоят, при това съвсем скоро.

Картината е вече ясна – днес конфликтите в страната са съсредоточени главно около миньорските градове в източната част на страната. Там единствената цел на насилието е хората да бъдат държани в състояние на постоянен шок и така да бъдат брутално, безконтролно експлоатирани. Трябва да призная, че тази стратегия работи безотказно.

Прекият и ефект са масови изселнически вълни от миньорските райони. Онези, които остават в тях са подложени на нечовешка, в буквалния смисъл на думата робска експлоатация в мините.

Много често за това, което се случва в ДР Конго, са обвинявани международните компании, търгуващи със суровини и преди всичко с колтан (индустриалното наименование на рудата колумбит-танталит)? Това ли са действително „главните заподозрени“?

– Експлоатацията на природните богатства и населението в районите, завладени от различините военни групи, безспорно е базисна причина за жестокостите, които се извършват там. Около 70% от колтана, чиито производни се влагат във всеки мобилен телефон, таблет или лаптоп, произведени в Европа, се добива полулегално в ДР Конго. Робската експлоатация на хората в миньорските райони позволява на различните банди да добиват минерала на изключително ниска цена без да плащат каквито и да било такси и данъци за това.

След това колтанът се реализира на пазари извън страната на много висока цена, което прави възможни и невероятно високите печалби на търговците. Част от мръсните пари, получени по този начин, се влага отново във въоръжение и поддръжка на военните групи. По този начин спиралата на насилието продължава да се развива и да осигурява така необходимата нестабилност в районите, богати на изкопаеми суровини в ДР ДР Конго.

Така че икономическият фактор има безспорно отношение към насилието в страната.

Успявате ли да помогнете на всички жени, които търсят помощта ви?

– За съжаление огромната част от жените, осакатени в резултата на насилие, не стигат до болницата. На други около 5% от тези, които все пак успяват да потърсят помощта ни просто не може да се помогне… Опитът който имаме аз и моите колеги в болницата „Панзи“ ни помогна да изградим система на няколко нива. Всяка тежка операция е предшествана от сериозни психологически изследвания. Твърде често жените, преживели подобно жестоко насилие, не са в състояние да понесат хирургическата намеса без дълга, предварителна психологическа подготовка. Много от тях пристигат в болницата без никакви лични вещи, често дори без дрехи.

Грижите, които полагаме продължават дори и след изписването им от болницата защото след преживения шок не са в състояние да подредят отново живота си, да се грижат сами за себе си.

Така че ние трябва да им помогнем да усвоят и развият нови умения. Учим ги да се усмихват отново, да пеят, да танцуват… Огромна част от момичетата, на които се налага да помагаме след преживяното насилие, са деца под 14 години. След това, което са понесли връщането им в училище и реинтегрирането в средата на връстниците им е изключително тежка задача.

Друг етап от нашата работа е юридическата помощ. Често нашите пациентки знаят кои са техните насилници, но не смеят да ги назоват или да опишат това, на което са били подложени. В тези случаи ние наемаме адвокатите, които да им помогнат да придвижат делата си в съда.

Кое ви мотивира повече в мисията ви – задълженията ви на лекар или религиозното възпитание, което сте получил в семейството си?

– Мисля, че става дума за комбинация от двете. В случая става въпрос за съдбата на цяла една нация – без значение от религиозна или етническа принадлежност на различните общности в нея. Задължение на всеки човек е да реагира, когато види, че някой страда. А аз не мога повече да мълча защото ужасът на насилието е всеки ден пред очите ми, виждам как през последните години хората стават все по-изобретателни в усилията си да причиняват зло. И това е непоносимо!

Първоначалната ми идея като лекар беше да се боря със смъртността на жените при раждане. Затова основах болницата си с намерението да я специализирам в извършването на цезарово сечение в рискови ситуации при раждане. Но се случи така, че вместо да помагам на жените да дават живот аз започнах да се боря за спасяването на техния живот. Още първата пациентка, която се наложи да оперираме преобърна всички мои планове. Тя беше преживяла изнасилване, след което бяха стреляли в гениталиите й. Беше в изключително тежко състояние! След този случай болницата „Панзи“ вече не можеше да бъде това, за което беше създадена.

Как понасяте това ежедневие?

– Не съм сигурен, че го понасям! Не съм сигурен дори, че съм свикнал. Как може да се свикне с непонятното – с гледката на изнасилено 18 месечно бебе!?

Кои са конкретните стъпки, които международната общност би трябвало да предприеме, за да помогне на ДР Конго да се справи с насилието?

– Смятам, че един ограничителен закон за ползването на колтан, добит по престъпен начин би имал сериозен ефект върху ситуацията в ДР Конго. След като между 60 и 70% от колтана, използван в европейската електронна индустрия се добива в този регион, повече от ясно е, че Европа има лостовете да сложи край на тази престъпна мрежа за добив и доставка на колтан. Става дума за ограничително законодателство, което доколкото знам вече се обсъжда в различни групи на Европейския парламент.

Втората конкретна стъпка, която може да бъде предприета, е да се окаже на ДР Конго помощ в реформирането на сектора на сигурността. Европейският съюз разполага с много сериозна експертиза в тази област.

Трета – са т.нар. смесени съдебни състави, разглеждащи случаите на масови убийства или изнасилвания, извършвани в страната. Участието на квалифицирани европейски съдии в наказателните процеси срещу извършителите на тези престъпления би било изключително ценна помощ.

Страните от ЕС трябва да престанат да издават визи на хора, заподозрени като виновници за насилието в ДР Конго. Трябва да бъде наложена забрана за откриването на техни банкови сметки в страните от съюза, те не бива повече да бъдат канени като гости на официални форуми. И преди всичко трябва да спрем да мълчим. Трябва да говорим за това, което се случва в ДР Конго.

Речта на д-р Денис Муквеге при връчването на Наградата Сахаров за 2014г. (на френски)

––––––––––––––––––