Градът на момчетата с еднаквите шапки

(Грамадата от камъни пред варненското кметство, издигната в памет на Пламен Горанов.)

Кирил Йорданов до последно се бори със зависимостите, на които доброволно се беше превърнал в пленник

(От „Капитал„)

След 14 години управление варненският кмет Кирил Йорданов си отиде точно в 12 часа, в сряда, 6 март. За него ритуалът не беше рамка. Ритуалът беше пищен пълнеж за сцената, на която обичаше да застава.

„Тук ще стане дума за оставката ми – това е безспорно, каза той. Но ще прозвучи и въпросът къде отиваме, кой ни води – някой, кой е той.“

Йорданов обичаше да задава въпроси, не и да отговаря. Обичаше да заплашва и не спря да го прави до последния ден на управлението си. В деня на оставката му сградата на общината във Варна изглеждаше тревожно – полиция, жандармерия, проверка на документите на всеки от етажите до този, на който светеха прожекторите. Усещане за извънредно положение. За голям край и за много страх след него.

„Надявам се някой ден да разберем какво ни очаква, продължи словото си Кирил Йорданов. (…) Предупредих, че неизбежно ще настане криза в града ни (…) кризата на безвластие – умишлено целена и постигната. На омраза, недоверие, безсилие и гняв – не споря, справедлив.“

Как пламна войната 

През юли 2012 г. кандидатурата на Кирил Йорданов беше наложена силово на местната структура на ГЕРБ във Варна. Параметрите на сделката, в която вечният варненски кмет бе приел номинацията за четвъртия си мандат като кандидат на партията, останаха тайна, а неизпълнението на „клаузите“ ѝ възпламени война. В нея през зимата на 2012 г., само няколко месеца след като Йорданов беше спечелил изборите, падна първата жертва. По настояване на областния лидер на ГЕРБ във Варна Павел Димитров от поста си на зам.-председател на общинския съвет падна Янко Станев (бивш местен лидер на СДС, а после и на ДПС). Йорданов остана без един от важните си довереници, но само няколко седмици след това взе реванш. От поста си беше свален самият Павел Димитров. Но войната не свърши дотук.

За представянето на новия координатор на ГЕРБ Иван Портних във Варна пристигна зам.-председателят на партията Цветан Цветанов. „Още през следващата седмица ще организирам среща между кмета на Бургас Димитър Николов и Портних, за да обсъдят добрите европейски практики и да обменят опит за по-доброто бъдеще на морската столица“, каза той. Така ГЕРБ на практика назначи „надзорник“ на Йорданов и опита да поправи грешката си с номинирането му. До редовните парламентарни избори оставаше по-малко от година и половина, а за управляващите бе ясно, че с Йорданов губят Варна. Слухът, че свалянето му до изборите е неизбежно, обиколи като „тайна грама“ клубовете на партията на Борисов и обратното броене започна.

Малък послепис“

Крайчецът на завесата пред вече утихналия театър на бойни действия между Йорданов и ГЕРБ беше внезапно повдигнат в четвъртък. Тогава пресцентърът на варненския кмет в оставка разпространи документ със странен формат. Той започваше така:

„Това обръщение беше подготвено за публикуване на 7 ноември 2012 г. след поредица от медийни изяви на народния представител от Варна г-н Павел Димитров. Размислих и оттеглих текста от печат. За да съхраня достойнството на политика и човека. През последните дни, след дълго затишие, медийната му активност отново избуя.

Днес, ден след като подадох оставка, публикувам пълния му текст. С малък послепис.“

Текстът, копиращ съдържанието на отдавна публикувани журналистически разследвания, смесваше стиловете на предизборен отчет и политически памфлет. Но в него има твърде много изречения. Повечето от тях преразказват обществени тайни за войната за икономически позиции във Варна между (независимия) Йорданов и ГЕРБ , като например неосъществената синя зона в града. Пълнежът между тях трябва да внуши онова, което кметът повтаряше в продължение на всичките 14 години, докато ухажваше за подкрепа ту БСП, ту екстремистки патриотичните му присъдружия, ту ДПС, ту НДСВ, а накрая и ГЕРБ. „Варна е моята партия“, обичаше да казва Йорданов.

Обещаният още в началото „малък послепис“ е пошъл и дребнав. В него Йорданов задава на развенчания си враг въпроса: „Обичате ли сладолед, г-н Димитров?“ Всъщност става дума за друга, отдавна известна история във Варна. А тя гласи, че нито една позиция за продажбата на пуканки, напитки или сладолед в града и парковете му не можеше да бъде спечелена без „санкцията“ на Павел Димитров.

Публикувайки сега „писмото“ обаче, Кирил Йорданов направи последната си грешка. Независимо от целите си, то вади на показ печалната история на битки за територия, а не за града. За ежби, за сладоледени разпри, продължили дори в дните, когато вън улицата превърна Варна в столица на протеста.

Момчетата с еднаквите шапки


„Шествията еволюираха. Излязохме за тока, после осъзнахме, че повече не искаме да живеем в разбит и изоставен град. Проблемите на България бяха проблеми на Варна. Накрая стигнахме до искането за оставката на Йорданов, след която аз се чувствам удовлетворен“, казва Мартин Аргиров. Той бе един от първите протестиращи, публикувал гнева си във „Фейсбук“ още през първите дни на февруари. Така започна всичко.

С издигането на първия плакат срещу Кирил Йорданов обаче агитките от футболни фенове в първите редици на шествията във Варна започнаха да избират странни маршрути към покрайнините на града. Появиха се „момчетата с еднаквите шапки“. А след тях и другите – с еднаквите свирки. После бързо стана ясно, че те имат „мисия“. В организирания шум от тромби и вувузели беше давен всеки вик за оставка на Кирил Йорданов. Дни след първите акции по заглушаването сред организаторите им бяха разпознати служители от силовите структури на няколко компании, „абонирани“ за изпълнението на обществени поръчки за ремонт на улици, строителство, почистване… В друг сюжет момчета с качулки показно нападнаха под носа на бездействащи полицаи демонстранти, носещи плакат срещу „групировката ТИМ“.

„Хората се разединиха, появиха се различни групи, чуваше се, че БСП манипулира шествията. „Стана трудно да насочим недоволството си в една посока, а така и по-трудно да постигнем целите си“, обяснява сега Аргиров.

Мълчаливо, без предизвестие, малко след 7.30 ч. на 20 февруари на стълбите пред парадния вход на варненското кметство се самозапали Пламен Горанов.

Трудното решение

От този ден нататък битката за оцеляването на Йорданов стана видима. Истината за мотивите, с които Пламен се самозапали, най-напред беше скрита. Оказа се, че служители на варненския кмет са „прибрали“ плакат, открит на мястото на драмата. В същото време бе пуснат и слух, че трагедията на Пламен е нещастен случай, не отчаян протест.

„Няма да подам оставка, каза Йорданов само дни след като Пламен се самозапали. Моят анализ на ситуацията не показва необходимостта от подобни действия.“

В същото време ГЕРБ и местните му лидери във Варна потънаха в анонимност. В продължение на близо седмица нито областният координатор на партията, нито някой от заместниците му можеше да бъде открит за коментар. Затова пък внезапно заговори човекът, който трябваше да отговори на въпроса „обичате ли сладолед, господин Димитров“.

„Кирил Йорданов трябва да подаде оставка“, каза той. Но за местната структура на ГЕРБ беше нужда още седмица, за да формулира позицията си. А „момчетата с еднаквите шапки“ ставаха все по-нагли и все по-организирани, протестите – все по-разнопосочни, лидерите им – все по-разединени.

На втора пресконференция Йорданов обяви промяната в позицията си. На 1 март той декларира: „Няма да подам оставка, докато ГЕРБ не ми я поиска.“ В същия ден местното ръководство на партията заседава два пъти. Тайно. Така се оказа, че след близо двуседмични консултации с Борисов и вицепремиера Цветанов, след няколко заседания на местния актив на ГЕРБ във Варна партията все още не беше събрала кураж, за да оттегли доверието си от кмета на Варна, когото сама беше припознала. Направи го плахо, с много думи и неубедително в ранната сутрин на 3 март.

На въпроса какво мисли за исканата от протестиращите във Варна оставка на Кирил Йорданов, Иван Портних най-напред каза, че „ако хората искат Йорданов да се оттегли, той трябва да го направи, но това е негов морален проблем“. После трудно уточни: „ГЕРБ оттегля доверието си от Кирил Йорданов и иска неговата оставка.“

Последвалите събития решиха битката. В нея засега е ясен само губещия.

Плакатът

В нощта на 3 март Пламен Горанов почина от раните си във варненската Военноморска болница. Печалната новина съвпадна с друга. Йорданов заплаши общинския съвет в града с разкриването на „страшни истини“, ако не се събере спешно, за да обсъди оставката му. Вечерта, на поклонението в памет на Пламен, пред сградата на общината във Варна гледката беше печална. Стотици свещи пред стълбите на кметството. А встрани, край мълчащите хора, дори тогава „момчетата с еднаквите шапки“ продължаваха да пазят територия.

Вторникът дойде с друга новина. Районната прокуратура във Варна бе взела внезапно и необяснимо решение да разкаже подробно за последните минути от живота на Пламен Горанов. Изненадата на специално организираната за целта пресконференция стана плакатът на Пламен. Същият оня скрит и премълчан плакат. Той беше показан на журналистите, размножен в снимките на фоторепортерите и кадрите на телевизионните оператори. После излъчен и публикуван.

Няколко часа по-късно пресцентърът на Йорданов съобщи: „В сряда, 6 март, кметът на Варна ще обяви решението си за оставка.“ В този ден на поредния мълчалив протест пред общината нямаше момчета с еднакви шапки. Териториите бяха поделени.

40 дни

„Кметските избори във Варна могат да се забавят над 3 месеца“, каза в четвъртък говорителя на ЦИК Бисер Троянов пред БНР. По думите му процедурните действия за частичния вот в града ще траят 40 дни. Едва след това президентът Росен Плевнелиев може да ги насрочи. „Общинският съвет може да подаде колективна оставка, обясни още Траянов, но това не е задължително. Неговите функции са различни от тези на кмета.“

За Мартин Аргиров обаче нещата не са така ясни. „С хората, с които протестираме от първите дни на януари, сформирахме нов комитет. Ще публикуваме състава му в интернет, за да бъде всичко прозрачно, каза той. Няма да заседаваме в тайни зали, с изключени телефони и извадени батерии, както направиха другите, членовете на т.нар. обществен съвет. Ще протестираме с исканията си за граждански контрол до изборите. Няма да спрем. Оставката на Йорданов не беше край. Тя беше само началото.“

На въпроса кого ще подкрепите за кмет, Аргиров отговори бавно, но ясно: „Не зная!“ Телефонният разговор го завари пак там, на мястото, където протестиращите се събират всяка вечер. Край грамадата от камъни, която расте в памет на Пламен Горанов под прозорците на празния кметски кабинет във Варна. Грамада от надежда, че следващият, който ще седне там, няма да е от момчетата с еднаквите шапки – с друго име, но иначе същият.

Публикация на същата статия в „Капитал“ – тук.