Преди Цачева да открие „Огонёк“

(От „Дневник„)

За съществуването на „другата реалност“ до 1989 г. кандидатът за президент на ГЕРБ Цецка Цачева започнала да се замисля чак след 1985 г. Това станало, когато тя се зачела в руското сп. „Огонёк“. Чистосърдечното си признание тя направи по време на последното си участие в утринния блок на „Нова телевизия“ в понеделник.„В ранните си момински години“ (цитат по Цачева) тя нямала съпротива срещу тоталитарния режим в България. Нямала информация, защото учела една-единствена философия – марксистко-ленинската.

Цачева се пробужда за истината

едва с „информацията, пристигаща у нас във връзка с т.нар. перестройка в тогавашния Съветски съюз“. Точно по това време тя започнала да чете „Огонёк“ и други руски списания, от които научила неизвестни до този момент факти. Тогава и у нея, като „във всеки един млад човек“, започнала да се оформя една друга представа за реалността“, в която живеела.

Цитирам дословно, защото тези свидетелства от първо лице за свободомислието и политическата зрялост на кандидата за президент на България, излъчен от най-голямата парламентарна партия, ще останат в историята на президентските избори в страната. Искаме или не.

Преди 1985 г., когато „т.нар. перестройка“ (пак по Цачева) започна да пристига у нас, тя е била на 27 години. Вероятно малко преди това е била поканена да стане член на БКП, защото, по собствените й думи, била харесана като студентка в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

„Моите набори много добре знаем в какви времена сме живели тогава“, каза Цецка Цачева. Понеже съм от „наборите“ й, знам и аз.

Да допуснем невероятното

А то е, че никога преди 1989 г. Цецка Цачева не е чувала за т.нар. Народен съд, за жертвите му, за кошмара на лагерите в Белене, Куциян и Скравена, за „скочилите“ от прозорците на Държавна сигурност и „неволно“ завъртелите до край крана на горещата вода в банята на следствения арест.

Да приемем, че не знае за хилядите „неблагонадежни“ заради произхода си младежи, на които партията й е забранила да учат в университетите. Или че не е подозирала за другите стотици, изхвърлени от аудиториите заради „злоради пламъчета в очите“ по време на Унгарската революция през 1957 г. и Пражката пролет през 1968 г.

Да предположим дори, че никога не е чувала за Георги Марков, нито за „българския чадър“ на Живков.

В същите години, в които сегашният кандидат–президент на ГЕРБ е получавала партийния си билет, диктатурата му извърши

престъплението „възродителен процес“

Няма как в студентския поток на Цачева да не е имало поне двама младежи с турски имена, които да не са изчезнали за месец, преди да се появят отново – смазани, депримирани, но с нови имена – български. Като „набор“ на Цачева още помня и нося срама за начина, по който беше извършено всичко това.

Сега партията, която е решила да я прави президент, пълни хранилките на агресивния национализъм със същото двуличие в отношението си към „чуждите“, с което през 80-те години ги пълнеше и БКП.

След като не отрича, че до 1989 г. е можела да гледа само една телевизия и да слуша само едно радио, кое връзва днес езика на Цачева, та да не признава, че партията, в която е членувала, е била насилническа?

БКП наказваше сурово свободното слово и дух. Интернираше онези, които дръзваха ги защитават, обричаше ги на мизерия и проваляше не само техния живот, но бъдещето на децата им и дори на внуците им.

През 1967 г. първият демократично избран български президент Желю Желев завършва книгата си „Тоталитарната държава“.

Тя е публикувана 15 години по-късно – когато Цачева е била вече 24 годишна и вероятно тъкмо е била

харесана“ за член на БКП

Та тогава, през март 1982 г., издателство „Народна младеж“ публикува книгата на Желев в десетхиляден тираж, но под заглавието „Фашизмът“. Тя остава на пазара само месец, след което е конфискувана от всички книжарници и библиотеки. Причината е, че книгата на Желев прави видима поразителната еднаквост между фашизма и комунистическата държава.

Но 6 хил. екземпляра от философския труд на Желев оцеляват.

По един от тях винаги се въртеше под студентските банки, защото книгата потвърждаваше подозренията, че живеем в подправена реалност. При това далеч преди Цачева да се зачете в „Огонёк“.

По същото онова време в университетите покана за членство в БКП получаваха комсомолските активисти. Т.е. конформистите, за които

диктатурата на посредствеността

беше персонален шанс, а не екзистенциална трагедия.

Масовостта на този опортюнизъм смачка живота на поне три поколения българи. Превърна го в наниз от глупави изречения и опорни точки, като например равенството между членството в БКП и службата в полза на държавата. С тях сега Цачева събира гласовете на онези, за които свободата остава непонятна абстракция – и тогава, и сега. И никога не им е липсвала, защото никога не са я осъзнавали като необходимост.

Само че, каквото и да говори Цецка Цачева, членуването в БКП не може да бъде оправдавано нито с политическа слепота, нито с някаква неосъзната социална абдикация.

В годините, когато тя и наборите й влизахме в университетите, живеенето в България даваше всекидневни и тежки индикации за икономическата, социалната и политическата катастрофа. Не слушала, каза Цачева, нито радио „Свободна Европа“, нито „Гласът на Америка“.

Ако е вярно, доскорошният председател на българския парламент, а сега и кандидат за държавен глава е била просто част от най-фанатичните, непросветени и глупави български комунисти. Тези, които не искаха нито да чуват, нито да виждат по-далече от върха на обувките си. Но и още по-зле – с охота джиросваха на менторите си дори способността да мислят. Това е първи вариант.

Другият – че Цачева е от онези, които с маската на неинформирания стигаха лесно до

по-високите плодове на безпринципността

Кандидатът за президент, издигнат от ГЕРБ, е била по-скоро от втората категория собственици на партиен билет. Поне такова впечатление създава Цачева с нелепите си опити да скрие отговора на риторичния въпрос: защо го е приела?

Ако беше по-честна, щеше да присъства в кратката си предизборна кампания с достойнство.

Същата статия в „Дневник“ – тук.